Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Някой обаче трябваше да стори нещо. В този момент той се запита: дали изменникът не се превръщаше в патриот, а патриотът — в изменник?
Когато най-сетне се отправи към леглото, Кук си помисли, че би трябвало да е възмутен. Но не беше. Като се има предвид всичко, денят мина изключително добре. Другите се молеха той да размърда мозъка си. Бе очевидно, особено що се отнася до двамата служители на Националното разузнаване. Те пращяха от акъл… „Или така си мислят“ — каза си Кук, ухилил се срещу тавана. Не разбираха обаче нищичко. Дали го съзнаваха? Вероятно не. Те винаги се държаха надменно, ала когато ножът опреше до кокала и ги изненадаш с въпрос… Ами тогава винаги чуваш „от една страна, сър“, последвано от „от друга страна, сър“. Как, по дяволите, можеш да градиш политиката си на такава основа?
Кук, от друга страна, разбираше от нещата и фактът, че Райън го съзнаваше, моментално го издигна де факто до лидер на работния екип, което останалите около масата приеха едновременно с възмущение и облекчение. „Добре де — мислеха си те сега, — ще го оставим сам да поеме рисковете.“ Смяташе, че, общо взето, се справи с положението доста добре. Другите щяха хем да го подкрепят, хем да се разграничат от него, нахвърляйки свои забележки по изготвяните от него становища, за да спасят задниците си, ако нещата тръгнат на зле (както тайно се надяваха), но същевременно участвайки в общата позиция на екипа, за да ги огреят лаврите, ако нещата се развият добре. Щяха да се надяват и на това, ала не толкова силно, като се знаеше какви бюрократи бяха.
И така, приготовленията минаха. Първоначалните позиции бяха оповестени. Адлер щеше да оглави екипа по преговорите. Японският посланик щеше да води другата страна, а негов помощник щеше да е Сейджи Нагумо. Преговорите щяха да следват един подреден и стилизиран модел, също като театъра „Кабуки“. Двете спорещи страни щяха да позират и истинското действие щеше да се разрази по време на почивките за кафе или чай, докато членовете на съответните екипи тихичко говорят с колегите си. Така Крис и Сейджи щяха да могат да обменят информация, да контролират преговорите и може би да попречат това проклето глупаво положение да се влоши още повече.
„Те ще ти дават пари, за да им предоставяш информация — упорстваше вътрешният му глас. — Е, да, обаче Сейджи също ще ми дава информация, пък и идеята е да обезвредим тиктакащата бомба и да спасим човешки животи!“ — възрази му той. Истинският приоритет на дипломацията бе да се запази мирът, което в глобален мащаб означаваше да спасяват хора, съвсем като лекари, но с по-голяма резултатност, а на лекарите им се плащаше добре, нали? Никой не ги презираше заради многото пари, които печелят. Тази благородна професия и белите им престилки, противопоставени на „деликатните“ дипломати от Държавния департамент. С какво бяха по-специални?
„Става дума за възстановяване на мира, по дяволите!“ Парите нямаха значение. Те бяха второстепенен въпрос. А след като наистина бяха второстепенни, той ги заслужаваше, нали? „Разбира се“ — реши Кук и най-после затвори очи.
Санчес, седнал отново на стола си на командния мостик, виждаше, че механиците работят усилено. Те събраха и преустроиха два от лагерите на кърмовия двигател, затаиха заедно дъх и разшириха малко клапаните на първи двигател. Единадесет възла, и клоняха към дванадесет — достатъчно, за да изпратят няколко самолета към Пърл Харбър и да приемат на палубата товарен самолет с пълен екип механици, които да слязат долу и да помогнат на главния механик в преценяването на положението. Като част от офицерския състав на борда, Санчес щеше да чуе оценката им по време на обяда. Би могъл да излети към брега с първата група изтребители, но мястото му бе на кораба. Сега „Ентърпрайс“ беше някъде назад, изцяло охраняван от патрулните самолети, действащи от остров Мидуей насам, а военноморското разузнаване твърдеше все по-уверено, че наоколо няма врагове, и Санчес започваше да им вярва. Освен това самолетите за борба с подводници спуснаха достатъчно радиохидроакустични шамандури, че да затруднят максимално навигацията.
Екипажът вече беше буден и все още малко озадачен и ядосан. Бяха станали, защото знаеха, че ще пристигнат в Пърл Харбър рано, и несъмнено изпитваха облекчение, че от каквито и опасности да се бяха страхували, те намаляваха. Бяха озадачени, понеже не разбираха какво става. И накрая бяха ядосани, защото корабът им пострада и защото вече сигурно знаеха за двете потънали подводници, и макар бившите силни на деня да се постараха да прикрият естеството на злополуките, корабите не бяха подходящи за пазене на тайни. Радистите ги записваха, свързочниците ги съобщаваха, а стюардите подслушваха разговорите на командирите. На борда на „Джони Реб“ имаше почти шест хиляди души и докладваните факти понякога се смесваха със слуховете, ала рано или късно истината излизаше наяве. Резултатът можеше да се предвиди: гняв. Това бе част от военното поприще. Колкото и моряците от самолетоносачите да говореха на сушата с пренебрежение за подводничарите, колкото и голямо да беше съперничеството, те им бяха братя (а отскоро и сестри), другари, към които трябваше да покажат лоялност.