Дълг на честта

— Коя е добрата новина, Ед?

— Все още ги превъзхождаме по артилерия, сър — отвърна оперативният командир. — Може би трябва да го покажем.

„По артилерия ли?“ — запита се Дъбро. Е, да, това бе вярно, ала сега едва две трети от самолетите му бяха в пълна бойна готовност. Твърде дълго бяха отсъствали от базата. Свършваха им се припасите, нужни за функционирането на самолетите. В хангара стояха летателни апарати с отворени контролни люкове и чакаха части, с които корабът вече не разполагаше. Тук той зависеше от снабдителните кораби, тъй като частите се прекарваха по въздуха от САЩ до остров Диего Гарсиа. Три дни след доставката пак щеше да разполага с горе-долу пълна въздушна част, но хората му бяха уморени. Предния ден двама мъже пострадаха на палубата за излитане. Не защото бяха глупави или неопитни. Просто понеже вършеха това адски дълго време, а изтощението бе дори по-опасно за ума, отколкото за тялото, особено при френетичната атмосфера на палубата за излитане на самолетоносач. Същото важеше за всички в бойната група, от най-простия матрос до… самия него. Напрежението, породено от постоянното вземане на решения, започваше да си личи. А не можеше да направи нищо по въпроса, освен да премине на кафе без кофеин.

— Как са пилотите? — поинтересува се Майк Дъбро.

— Те ще изпълнят всичко, което им наредите, сър.

— Добре, днес ще патрулираме на лек режим. Искам във въздуха непрекъснато да има два изтребителя „Томкет“, поне още четири на режим плюс-пет, с пълно снаряжение за въздушен бой. Курсът на флотилията ще е едно-осем-нула, скорост двадесет и пет възла. Присъединяваме се към снабдителната ескадра и всички зареждаме догоре. Иначе ще стоим кротко. Искам хората да си отпочинат, доколкото това е възможно. Утре приятелчето ни ще започне преследване и играта ще стане интересна.