Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Скъпи, какво става? — попита Кати.
— Отношенията ни с Япония са в голяма криза, към което трябва да добавим кашата на Уолстрийт.
— Но как така…
— Всичко, случило се досега, бе в открито море. Новината още не се е разчула, ала и това ще стане.
— Война ли?
Джак вдигна поглед и кимна.
— Може би.
— Но хората, дошли днес в „Уилмър“… бяха толкова мили… Искаш да кажеш, че те също не знаят?
Райън пак кимна.
— Точно така.
— Няма никаква логика!
— Така е, мила, със сигурност няма. — Точно тогава телефонът иззвъня, обикновеният домашен телефон. Джак беше най-близо и вдигна слушалката. — Ало?
— С доктор Джон Райън ли говоря? — попита някакъв глас.
— Да. Кой се обажда?
— Джордж Уинстън. Не зная дали си спомняте, обаче се срещнахме миналата година в Харвадския клуб. Аз държах кратка реч за производните функции. Вие седяхте на съседната маса. Между другото, добре се справихте със застрахователните полици в „Силиконова алхимия“.
— Май мина доста време оттогава — рече Райън. — Вижте, тук сме малко заети и…
— Искам да се срещнем. Важно е — заяви Уинстън.
— По какъв въпрос?
— Ще са ми нужни двадесетина минути, за да ви обясня. Офисът ми е в Нюарк. Мога да дойда, когато кажете. — Гласът направи пауза. — Доктор Райън, нямаше да ви моля, ако не смятах, че е важно.
Джак обмисли нещата за секунда-две. Джордж Уинстън беше сериозен играч. Имаше завидна репутация на Уолстрийт: жилав, проницателен, честен. Спомни си още, че той продаде контрола над флотилията си на някакъв японец. Някой си Ямата — име, появило се отпреди това.
— Добре, ще ви вместя някъде. Обадете се в кабинета ми утре към осем, за да получите час.
— Тогава до утре. Благодаря, че ме изслушахте.
Връзката прекъсна. Когато той погледна към жена си, откри, че тя е подновила работата си. Прехвърляше записките си от бележника в сгъваемия си компютър, „Епъл Пауърбук“ 800.
— Мислех, че имаш секретарка за тези неща — подхвърли Джак с толерантна усмивка.
— Тя не може да разсъждава над тези неща, докато преписва записките ми. Аз мога. — Кати се страхуваше да му съобщи новината на Берни за наградата „Ласкър“. Беше взела няколко лоши навика от съпруга си. Един от тях бе простото му ирландско вярване в късмета и в това, че можеш да го урочасаш, ако говориш за него. — Днес ми хрумна една интересна идея, веднага след лекцията.
— И моментално си я записала — констатира мъжът й.
Кати го погледна с обичайната си дяволита усмивка.
— Джак, не го ли запишеш…
— Значи никога не се е случвало.
30.
ЗАЩО НЕ?
Зората идваше като мълния в тази част на света или поне така твърдеше поемата. „Дяволски сигурно е, че слънцето тук е горещо“ — каза си адмирал Дъбро. Горещо почти колкото темперамента му. Маниерите му по принцип бяха любезни, ала той се пържи прекалено дълго на тропическата жега и бюрократичното безразличие. Предполагаше, че всички онези умници, занимаващи се с тактика, планове и политика, си представяха един и същ сценарий: той и бойната му група можеха да си развяват задника тук безкрайно, без да бъдат засечени, да си играят на „Ловци на духове“ и да сплашват индийците без действителен контакт. Хубава игричка, няма спор, обаче не беше безконечна. Идеята бе да се прокраднеш наблизо с корабите си, без да те усетят, и после да удариш врага без предупреждение. Един задвижван с ядрена енергия самолетоносач го биваше за това. Можеш да го направиш веднъж, два пъти, дори три пъти, ако командирът на флотилията я е събрал на едно място, ала не можеш да го повтаряш вечно, понеже противниковата страна също има мозък и рано или късно някой пробив ще се провали.
В случая играчите не бяха тези, които оплескаха нещата. Вината бе на снабдителите им, а и грешката не беше кой знае каква. Когато хората му, отговарящи за операциите, възстановиха събитията, се оказа, че един-единствен индийски „Хариър“ в самия край на патрулната си обиколка е бил с включен радар и е засякъл един от танкерите на Дъбро, понесли се сега на североизток, за да презаредят ескортиращите кораби, чиито цистерни вече бяха изгубили близо две трети от горивото си при скоростния преход в южна посока от Шри Ланка. Един час по-късно друг „Хариър“, вероятно лишен от въоръжение и натоварен само с цистерни за гориво, мина достатъчно наблизо, за да ги види. Началникът на снабдяването на флотилията промени курса, но белята бе станала. Местоположението на двата петролоносача и ескортиращите ги две фрегати можеше да означава само едно: Дъбро сега се намираше на югоизток от нос Дондра. Спътниковите снимки показваха, че индийският флот е променил курса веднага, разделил се е на две групи и също се е насочил на североизток. Дъбро нямаше друг избор, освен да остави танкерите да продължат по поетия курс. Независимо че трябваше да остане скрит, натоварените му с петрол ескортиращи кораби бяха в опасна близост до празни цистерни, а такъв риск не можеше да си позволи. Той пиеше тонизиращото си кафе, а погледът му щеше да пробие дупка в херметически затварящия се люк. Капитан Харисън седеше срещу бюрото на адмирала и благоразумно мълчеше, докато шефът му не се обади: