Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Бъди спокоен — каза Робърт.
— Разбираш ме, нали?
— Напълно. Не се притеснявай, Ралф.
— Това е, което исках да ти кажа. Дочуване, Боб. Много бавно Робърт остави слушалката. Усмихна се. След това плесна силно с ръце над главата си. „Джон Грешъм! Мистър Джон Грешъм!“ Вдигна слушалката и набра номера на Джени. Когато никой не отговори, той реши, че е сбъркал номера, затвори и набра отново. Помисли да звънне на Сузи Ескъм, да не би Джени да е у тях, но се отказа. Новината можеше да почака до следващия ден. Остави слушалката, помисли няколко секунди, пак я вдигна и се обади на полицията в Ритърсвил.
Следователят Липенхолц не беше там. Робърт не знаеше, че той се води следовател.
— Имам да му съобщя нещо важно. — Робърт разказа на дежурния това, което чу от Ралф.
Дежурният го попита колко време е останал Грег в хотел „Съсекс Армс“.
— Не знам, но може лесно да се провери. Обадете се в хотела.
— Как се казва вашият приятел?
— Предпочитам да не споменавам името му. Помоли ме да остане анонимен.
— Много е важно да знаем името, мистър Форестър. Как можем да направим проверка…
— Поискайте от хотела описание на външния вид на Грешъм. Това не е ли достатъчно?
— Не съвсем. Вашият приятел може да е видял някой, който прилича на Уинкуп. Вашият приятел познава ли Уинкуп?
— Да. Искам да кажа — сигурен съм, че го е виждал и вероятно е разговарял с него. — Робърт обаче не беше сигурен.
Продължиха да спорят. Знаел ли Робърт как се казва „приятелят“?
— Знам как се казва, но обещах да не споменавам името му. Съжалявам, но наистина не мога да ви кажа.
— Ще помогнете както на нас, така и на себе си.
— Но няма да помогна на приятеля си в Ню Йорк.
Накрая човекът отсреща се отказа с явно неудоволствие, но обеща да предаде на следователя Липенхолц.
Сигурно се е досетил, помисли си Робърт, че приятелят в Ню Йорк е помагал на Уинкуп. Липенхолц положително ще си го помисли. Ако Липенхолц заподозре Ники, направи проверка и Ралф си изпати — значи такъв му е бил късметът на Ралф, който сигурно е знаел в продължение на една седмица и три дни за Грег и къде се намира той.
Робърт си легна, но след като лежа буден цял час, стана, за да си вземе един „Секонал“. Шишенцето не беше в аптечката. Качи се обратно горе, за да види дали не е на нощното му шкафче, огледа мъничката спалня, след това слезе долу и погледна в кухнята. Накрая потърси в хола. Отказа се. Ще го намери, и то на някое невероятно място, където го е бутнал в момент на разсеяност — в хладилника например. Не беше в хладилника. Отново си легна.
Малко след девет на следващата сутрин Робърт направи знак на Джак Нилсън да отидат за по една цигара в задния коридор. Пушенето в чертожната беше разрешено, но служителите предпочитаха задния коридор, където можеха да останат насаме и да побъбрят. Коридорът беше в сиво и черно и нямаше къде да се седне, но, както казваше Джак, това беше единственото място в целия завод, където човек не се чувствуваше като в аквариум. Робърт съобщи на Джак новината, която беше чул снощи от Ралф. Смяташе да я разкаже като нещо съвсем обикновено, но още към края на първото изречение се ухили като малко момче.
— Гледай ти! — възкликна Джак и също се ухили. — Сега всичко ще свърши. Ченгетата ще го открият. Кой беше приятелят в Ню Йорк?
— Не мога да ти кажа. Важна клечка и не иска името му да се споменава във вестниците.
Джак кимна.
— Случайно е видял Уинкуп или…
— Не знам. Но съм сигурен, че може да му се вярва.
— Отивам да кажа на Бети — каза Джак.
Малко след десет повикаха Робърт на телефона. Беше на съвещание с Джафи и главния инженер в кабинета на Джафи, когато Нанси почука на вратата и му каза, че го търсят, и понеже знаеше, че Джафи мрази да го прекъсват, Робърт я помоли да запише номера и да каже, че той ще позвъни по-късно. Нанси излезе от кабинета, но след малко се върна.
— Казаха, че е много спешно.
Робърт се извини, смутен от гримасата на Джафи. Нямаше съмнение, че го търсят от полицията, и Джафи се беше досетил.
Беше Липенхолц.
— Мистър Форестър, обадихме се в хотел „Съсекс Армс“ в Ню Йорк и тяхното описание на Джон Грешъм съвпада с онова, което ние знаем за него — каза Липенхолц бавно и спокойно. — Искам да кажа, прилича на Уинкуп.
— Чудесно. Знаете ли дали нюйоркската полиция го търси изобщо? И дали го търси сериозно?
— Търсят — отговори Липенхолц. — Но това още не е доказателство, мистър Форестър. Ако ни кажете името на приятеля, който…
— Вече обясних на вашия колега, че приятелят ми държи да остане анонимен.