Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Започнаха да излизат заедно. Тя носеше кецове „Конвърс“ във всички цветове и подходящи по цвят фланелки. Лягаше си рано, не пиеше алкохол, беше вегетарианка, обожаваше тофу и го ядеше във всякакъв вид, солено, сладко, с конфитюр от боровинки или с черни гъби. Разказваше му за историята на Щатите и за конституцията. Той изчакваше да спре да си поеме дъх, за да я целуне.
Един ден му призна, че е девствена, че ще се пази за съпруга си. Беше член на движението „Не на секса преди брака“. Ние сме щастливи, че сме запазили целомъдрието си, то е прекрасна добродетел, да знаеш.
Гари се съгласи, казвайки си, че в случая то му създава сериозен проблем.
Той все така харесваше дългия й виещ се врат на разтревожено насекомо, големите й замъглени очи. Дори когато ги разглеждаше като отделни, несвързани един с друг елементи… Искаше му се да ги откъсне и да ги забоде с карфички в тетрадка. Тя не оценяваше закачката.
Една вечер, докато слушаха ноктюрното на Шопен в ми бемол мажор, на което той се наслаждаваше със затворени очи, изисквайки пълна тишина — бе я предупредил да се съсредоточи в дясната ръка, която свиреше сопран като извисяващ се глас, без да пропуска ниските тонове, изпълнявани от лявата, толкова силна, мощна, — тя прекъсна Шопен, за да уточни, че през 1787 Конфедерацията е наброявала едва тринайсет щата, а американците са били три милиона. Което е твърде малко, ако сравним с европейските страни например…
Дълбоко засегнат, Гари реши да не се среща повече с нея.
Наистина, помисли си той, Глен Гулд е бил прав, когато е казал, „не мога да изчисля с точност какво е съотношението, но винаги съм знаел, че всеки час, прекаран в компанията на други хора, се компенсира с хикс часове самота. Нямам понятие каква е частта на хиксовете, два часа и седем осми или седем часа и две осми, но изразена в брой, би трябвало да е значителна“.
Отсега нататък щеше да престане да губи тази значителна част от времето си.
Жозефин бутна вратата на хола и излезе на балкона. Нощта беше ясна, осветена от луната, която сякаш се усмихваше широко и добродушно като щастлива девойка. Луната често наблюдава земята с усмивка. Човек може да си помисли, че се подиграва, ако не беше спокойната й ведрина, която действа успокояващо.
Имаше нужда да погледа звездите, да си поговори с баща си. Същия ден бе прочела статия от Пати Смит в „Монд“. Бе запомнила една фраза от Пазолини, която певицата цитираше: „Не думите не ни говорят, а ние сме изгубили навика да ги слушаме“. Пати Смит се разхождаше из гробищата и беседваше с мъртвите. Жозефин бе оставила вестника, казвайки си, че е изгубила навика да говори с баща си.
Затова вечерта си взе пухената завивка и се настани на балкона. До нея се разположи и Дю Геклен, който неотлъчно я следваше по петите. Където и да отидеше, той беше до нея. Чакаше я пред вратата на тоалетната, на банята, следваше я, когато станеше да отвори или да затвори някой прозорец, да пусне радиото или да го загаси, да оправи някоя гънка на завесата, да изчисти хладилника. Вероятно се опасяваше да не го изостави, затова усърдно вървеше подире й.
— Знаеш ли какво, дебеланко мой? Ти си истинска лепка.
Той я погледна с такава обич, че тя веднага съжали за думите си и побърза да го почеше зад ушите. Той тихо изръмжа, тя се извини, съвсем бе забравила за отита. Възпалението премина от едното ухо на другото и тя от доста време го почистваше и капеше капки, стиснала кучето между краката си, за да не мърда, докато трае манипулацията.
На черното небе проблясваха хиляди звезди, които сякаш си говореха помежду си. Оглушителна светлинна врява. Откри Голямата мечка, съсредоточи се върху последната звезда, с която завършваше дръжката на черпака, и призова баща си.
Както обикновено, наложи се да почака известно време, докато той заговори.
Правеше го с кратки, ярки светлинни сигнали.
Тя му благодари за черното тефтерче на Свенливия младеж.
— Разбрах едно нещо… важно нещо. Спомняш ли си за оня ден на плажа в Ландите? Деня, в който ме взе в прегръдките си и нарече Анриет престъпница? Разбрах, че през въпросния ден бях успяла да доплувам до брега съвсем самичка… съвсем самичка, татко. Никой не ми се притече на помощ… След това и в живота винаги съм изплувала от водата разгневена и съвсем сама. Само дето не го знаех. Представяш ли си? Не придавах никакво значение на това, което вършех. Не си казвах браво, не черпех упование в себе си, не се насърчавах, нямах самочувствие.