![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Брашън погледна назад към следващите го мъже.
— Следвайте примера ми. Стига да е възможно, искам да се справим със ситуацията с приказки. Корабът каза, че тя ще дойде с нас доброволно. Да се надяваме да е така.
Докато говореше, жена, носеща дете, затича към една от колибите и затръшна вратата след себе си. Миг по-късно вратата се отвори отново. Отвъд прага пристъпи едър мъж, забеляза ги и се шмугна обратно в колибата. Когато се появи отново, носеше дърварска брадва. Повдигна я целенасочено и се загледа в тях. Един от стрелците на Брашън повдигна лъка си.
— Стой — заповяда Брашън с нисък глас. Разпери собствените си ръце, за да покаже мирните си намерения. Мъжът при колибата не изглеждаше впечатлен. Нито пък жената, която се появи зад него. Сега вместо бебето, носеше голям нож.
Брашън взе тежко решение.
— Дръжте лъковете си снижени. Последвайте ме, но на двадесет крачки зад мен. Никой да не стреля, освен ако не заповядам. Разбрано?
— Разбрано, сър — отвърна един от мъжете, а останалите измърмориха колебливи отговори. Последният му опит за мирни преговори все още беше пресен в съзнанията им.
Брашън повдигна ръцете си встрани от прибрания в ножницата меч и извика към хората до колибата:
— Слизам долу. Не ви мисля злото. Просто искам да поговоря с вас. — Започна да върви напред.
— Стой където си! — извика в отговор жената. — Говори с нас оттам!
Брашън направи още няколко крачки, за да види как ще реагират. Мъжът се приближи да го посрещне, брадвата му беше в готовност. Беше едър, широките му бузи бяха татуирани чак до ушите. Брашън разпозна неговия тип от сбиванията: нямаше да се бие особено добре, но щеше да е труден за убиване. С отслабваща увереност разбра, че не беше способен на подобно нещо. Нямаше да убие някого, докато необгрижваното му дете плаче в колибата. Самата Алтея не би поискала това от него. Трябваше да има друг начин.
— Жената Лъдчънс! — извика той. Прииска му се Парагон да му беше казал името на майката. — Вдовицата на Лъки. Искам да говоря с нея. Затова сме дошли.
Мъжът спря несигурно. Погледна назад към жената. Тя вирна брадичка.
— Ние сме единствените тук. Вървете си и забравете, че някога сте идвали.
Значи знаеше, че шансовете са срещу тях. Ако хората му се разпръснеха, можеха да ги приклещят в колибата. Той реши да се възползва от преимуществото си.
— Слизам. Искам само да се уверя, че казвате истината. Ако тя не е тук, ще си тръгнем. Не искаме никакво кръвопролитие. Просто искам да говоря с жената Лъдчънс.
Мъжът погледна назад към жена си. Брашън разчете колебливост в стойката ѝ и се надяваше да е прав. Като държеше ръцете си далеч от меча, той запристъпва бавно към къщата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се съмняваше, че те са единствените хора на острова. Най-малко още една колиба имаше добре утъпкана пътека до вратата си, а от комина ѝ се издигаше блед дим. Съвсем лекото помръдване на главата на жената го предупреди. Той се извърна точно когато стройна млада жена се спусна от едно дърво. Беше боса и невъоръжена, но яростта ѝ ѝ служеше за оръжие.
— Нашественици. Нашественици. Мръсни нашественици! — зави тя, докато нападаше с юмруците и ноктите си. Той вдигна ръка да защити лицето си от ноктите ѝ.
— Куца! Не! Не, спри, бягай! — изпищя другата жена. Тя се спусна към тях в тромав бяг, вдигнала ножа си високо, а мъжът беше само на крачка зад нея.
— Ние не сме поробители! — каза ѝ Брашън, но Куцата само се настърви. Той се преви надалеч от нея, след което се извъртя, за да я сграбчи през кръста. Успя да хване една от китките ѝ. Тя задраска и задърпа коса с другата си ръка, докато той не хвана и нея. Беше като да прегръщаш бясна котка. Босите ѝ крака го удряха по пищялите, а тя го захапа за рамото. Жилетката му беше дебела, но не притъпи свирепостта на атаката ѝ. — Спри! — извика ѝ. — Не сме поробители. Просто се нуждая да говоря с майката на Кенит Лъдчънс. Това е всичко.
При споменаването на Кенит, момичето в ръцете му се отпусна. Той се възползва от момента, за да я хвърли към жената с ножа. Тя я хвана с една ръка и я избута зад себе си. Вдигна ръка, за да спре стремглавия щурм на мъжа с брадвата.