Гаснещ зрак [bg]

Тя застана толкова близо, че ръцете им почти се докоснаха, и каза:

— Някой носеше короната днес.

— Каква корона?

— Докато друг трябва да бъде отвърнат, за да се провали. Кралската кръв трябва да се разреди, принце.

Той поклати глава. Смътните фрази бяха достатъчно дразнещи, но настойчивостта ѝ да употребява незаслужени и нежелани титли беше вбесяваща. Вече не гледаше към гората. Някъде там, между две мигвания, светът се бе преобразил. Пред него, над кипналите вълни на сребърно море, се носеше трупът на дракон, идваше към брега, после заседна подпухнал на пясъка, щом вълните се отдръпнаха. Диря кръв се посипа по белите пясъци от люспестото туловище, залъкатуши колебливо и свърши там, където стоеше Нарад, прекъсната от върха на отпуснатия му меч. Той дишаше тежко, лепкава пот засъхваше по нашарената му с червено кожа.

— Казваше се Латал Менас.

— Коя?

— Драконката, мой принце. Цялата беше скръб и гняв. Пътят я доведе тук, в нашия свят. Или може би през него. Когато Тиамат най-сетне се въплътиха, когато пожарът се пробуди и всичко, което бе разделено, вече беше едно, Властелинът взе живота на любимия на Латал. Тъкмо смъртта на Хабалт Галанас ускори това, принце.

Челюстите му се стегнаха, кътниците изскърцаха и болка проряза вратните му мускули.

— Това? Нищо не е ускорило това, моя кралице. Пролом. Възможност. Целесъобразност.

Смехът ѝ бе нежен, но кратък.

— Йедан. Имаш дарба за краткост и прости фрази, резки като това, което отделя море от бряг. Хабалт Галанас беше приемникът на истинската кръв. Пригодна за нуждата на Властелина. Тъмнина неразделима, докато тази кръв не се проля. Родствениците няма как да не са го знаели. Никога не вярвай на азатанай.

— Усетих връщането на онзи убиец…

— Не ти, мой принце.

— Нима?

— А и дори тогава твоят дух потрепери при връщането му, много след като сестра ти коленичи до твоя труп и изрече думи, които ти вече не можеше да чуеш.

— Но… не аз.

— Не ти, все още не.

Той прокара зацапана длан по очите си в опит да махне сцената пред себе си.

— Скръб и гняв, каза? Изглежда, съм прокълнат да заставам на пътя на такива неща.

— Дори Тиамат има слабости — рече тя. — Воинството може да бъде разединено с убийството само на едного. Работата е как да избереш кого. Трябва да се запиташ как Драконъс знаеше кого?

— Просто — изсумтя той. — Както каза, тъмнина неразделима. Той знаеше своята. Ако смъртта на Галанас не беше разбила въплъщаването, щеше да е умрял от яростта на Тиамат и нищо от това нямаше да се случи.

Тя въздъхна.

— Трябва ли вечно да виним Драконъс?

Нарад сви рамене, съвзел се от мъчението си, и тръсна драконова кръв от острието на меча си.

— Внимавай — предупреди тя — да не проникне от тази кръв в теб. Не бих искала да те видя погълнат от чужд гняв, от чужда скръб и спомени, които не са твои.

— Не бой се за това — отвърна той. — Не ми е останало място вътре.