Гаснещ зрак [bg]

Момичето, с неговия отривист смях, принадлежеше на свят на заблуда, все още не запреден опасно, все още не заплетен и не коварен. Сезоните воюваха в паметта ѝ, но все още отекваха в звъна на момичешкия глас; лятото изникваше победоносно, изпълваше останалия назад свят с аромата на нежни ветрове и упорити цветя, презрителни към яркия, но кратък блясък на пролетта.

Смехът вече бе изгубен и Лаханис можеше да мисли за него само като за детска играчка, изтървана на земята, забравена сред туфите пожълтели треви, издигащи се неравно над снега като счупени кошници. Лятото също беше мъртво, смъртният му вик глъхнеше в студени ветрове, погребението му беше сезон на листа, падащи като пепел. А детето, което бе познавало и лято, и смях, което бе живяло в онзи жив, окичен с цветове свят — е, костите ѝ го криеха някъде под лъскава кожа и безжизнен мускул от лед и сняг.

Това ново дете беше на зимата, намираше гласа си в стърженето на остриета по бруса, привличаше го мигновената топлина на пролята кръв и посечени тела, сетните дихания, изригнали на тънка бяла пара, и всичките петна, които страхът и болката оставяха в утъпкания сняг.

Не я интересуваше Глиф и неговите причини за тази нова война. Безразлична беше към горчивата скръб на ловците и тяхната болка при откриването, че колкото и да убиват, това не може да запълни празнотата вътре в тях. За Лаханис бе достатъчно, че го има самото убиване; достатъчно, че зелената гора на лятото да се преобрази в ловния терен на зимата; и че тя се бе освободила от мрежите на миналото.

При все това, и въпреки че се беше научила да отбягва жреца с нашареното му от белези лице, тя бе усетила вниманието му, насочено към нея, като нишки, запридани да я уловят в примката си, и това я притесняваше. Имаше много видове лов, разбираше вече тя, и един от тях беше намерение, породено от съсредоточаване, и дори обсебване. То носеше лицето на момче, надраснало непохватността си, с изкушението на примамлива загадка, където всички игри изчезват и изведнъж всичко се оказва сериозно. Дори смеещата се Лаханис, в онези лъжливи лета, беше знаела достатъчно, за да е нащрек спрямо такива момчета сред глутницата, която я преследваше.

Но не мислеше, че жрецът я желае по този начин. Имаше нещо унило в съсредоточения му върху нея поглед, нещо твърде слабо, за да е пресметливо. И все пак някаква част от него кръжеше около нея в лагера.