Гаснещ зрак [bg]

Тя все така мълчеше, зачудена защо ѝ казва такива неща. Лицата на убитите от нея бяха просто мешавица от черти, които не значеха нищо, бяха само смътни повърхности. Маската, за която бе дръзнал да спомене и да заяви, че е негова, беше единственото важно за нея. Какво можеше да знае за нещата, които бяха в ума ѝ?

Нарад продължи:

— Но нямаше ли само един удар с юмрук да е достатъчен? Дори един ритник в главата ми, през празнината между нас. Мъжът беше ветеран от войните. Знаеше всичко за изригващото насилие и знаеше точно колко тънка е нишката на вежливост, която го сдържа, него и такива като него. Няколко невнимателни думи от моя страна към едно петгодишно момче — и нишката се скъса.

Тя вече не можеше да помръдне, дори и да бе пожелала да довърши онова, което бе в ума ѝ, тук под кривите клони и разпръснатите звезди. Думите на Нарад бяха стигнали до нещо вътре в нея, откъснали го бяха и го разтърсиха така, че изтрещя. И преди да е успяла да премисли, тя каза:

— Точно затова, Йедан Нарад.

Той я изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Петгодишно момче.

— Какво от това? Знаех, че съм жесток…

— Децата не са за това — въздъхна тя, обзета от слабост. Изведнъж ѝ призля. — Момчето все още е било в своето лято. Дори не е виждало загадките. Било е просто живо, Йедан Нарад, като кученце.

— Никога не съм му посягал.

— Да. А то е било твърде малко, за да разбере думите ти. Но ветеранът не е бил, нали?

Последва мълчание. Накрая Нарад въздъхна треперливо.

— Живеят ли все още такива деца у нас, Лаханис? Дали те просто чакат, най-сетне помъдрели, най-сетне достатъчно порасли, за да проумеят старите си рани. Докато някой безразсъден глупак не разбуди всичко това и момчето вътре не изпълни мъжа, в който се е превърнало, и един удар не стига, не би могъл изобщо да стигне.

„Момчето вътре. Момичето вътре, с неговия смях и неговото лято.“

Лаханис бе мислила, че момичето е мъртво, безброй нейни варианти, свити във всички счупени кошници, осеяли миналото. „Момичето вътре изпълва жената, в която се е превърнало.

Видях как убиват майка ми, лелите ми, братята и братовчедите ми. Там, в края на лятото.

Но онова смеещо се момиче, сега то има ножове и сплита въже, и тича отново, през друга гора, гола и изгорена.“

— Съмнявам се, че това му даде много утеха — каза Нарад.

И чак сега видя ножовете в ръцете ѝ. Повдигна вежди, погледна я в очите и се усмихна извинително.

— Канех се да ти кажа нещо.

— Ами казвай.

— Легионът няма да пренебрегне това, което сме направили. Ще дойдат и ще има битка.

— Само една ли?

— Ако сме без късмет.

— А ако не сме? Не сме… без късмет?