Зовът на барабана [bg]

Клеър също знаеше какво е, помисли си внезапно. Тя беше сираче, бе изгубила и чичо си — е, да, после се беше омъжила. Но войната я бе разделила със съпруга ѝ… да, тя знаеше добре какво е да си сам. И затова се бе погрижила да не остави Бриана сама, беше се погрижила дъщеря ѝ да бъде обичана.

Е, той се бе опитал да я обича правилно — все още се опитваше, помисли си мрачно, като се извъртя неудобно в хамака. През деня работата успяваше да потисне нарастващите нужди на тялото му. Нощем обаче… тя беше твърде жива в паметта му.

Не се бе поколебал; още от първия момент знаеше, че трябва да я последва. Понякога обаче не беше сигурен дали дойде, за да я спаси или да я нападне — каквото и да е, стига то най-сетне да уредеше нещата между тях. Беше ѝ казал, че ще чака — но вече бе чакал достатъчно.

Най-лошото беше не самотата, помисли си, като отново се размърда, а съмнението. Съмнението в нейните чувства и в неговите. Паниката, че всъщност не я познава наистина.

За първи път, откакто мина през камъните, осъзна какво е имала предвид, когато му отказа, и разбра мъдростта на това. Но дали беше мъдрост или просто страх?

Ако тя не беше минала през камъните — дали щеше да се върне при него, съзнателно? Или щеше да продължи да търси нещо друго?

Това беше акт на доверие — да хвърлиш сърцето си през пропастта и да вярваш, че другият ще го хване. Неговото още летеше над бездната, без да е сигурен, че ще се приземи. Но все още летеше.

Звуците от другата страна на преградата бяха затихнали, но сега започнаха отново, някак потайни и в ритъм, който му беше добре познат. Те го правеха, които и да бяха.

Правеха го почти всяка нощ, когато другите заспят. Отначало тези звуци го караха да чувства единствено изолацията си, самотата си, в компанията на пламтящия призрак на Бриана. Сякаш нямаше надежда за истинска човешка топлина, за сливане на сърца или умове, само животинската утеха за тялото, свито в мрака. Дали изобщо има нещо повече от това?

Но тогава започна да чува и друго в звуците, тихи нежни думи, звуци на съгласие, които го превръщаха по някакъв начин не във воайор, а в участник в тяхното съединение.

Не знаеше кои са, разбира се. Можеше да е всяка двойка или пък случайни хора, събрани от похотта — и все пак им беше дал лица на тези непознати любовници; в ума си той виждаше високия светлокос млад мъж и тъмнокосата жена с откритото лице. Беше ги видял как се гледат, когато бяха на пристана, и бе готов да продаде душата си, за да изпита такова доверие.