Господарят на хаоса

— Ако му отнемем нещо — отвърна търпеливо Егвийн, — не смяташ ли, че ще се опъва, когато започнем да му казваме какво да прави? — Мат никога не беше приемал заповедите много добре и обикновената му реакция към Айез Седай и Единствената сила беше да се измъкне при първа възможност. Може би обещанието му пред Ранд щеше да предотврати това — трябваше да има обещание, нищо друго не можеше да обясни поведението му — но не й се искаше да рискува. Нинив кимна с голяма неохота.

— Може пък… — Елейн забарабани с пръсти по масата и за момент спря и се замисли. — Може пък да можем да го отведем в Ебу Дар. Така сигурно ще имам повече възможност да му поразуча тер-ангреала. Макар че щом спира сайдар, не виждам как изобщо бих могла да го проуча.

— Да помъкнем със себе си този грубиян? — Нинив стисна устни. — Не го казваш сериозно, Елейн. Той е в състояние да ни почерни живота — за това много го бива. Никога няма да прави каквото му се каже. Освен това не го свърта на едно място, за да го направи. И толкова се е запалил да те отведе в Кемлин, че няма да го помръднеш и с остен да го ръчкаш.

— Но щом е решил да ме държи под око, докато се озова в Кемлин — отвърна Елейн, — няма да има друг избор освен да върви с нас. Страхотно!

— Като че ли не е много лоша идея — намеси се Егвийн преди Нинив да намери някакво възражение. Да ги изпрати за купата й се струваше добре, но колкото повече се замисляше къде щяха да я търсят, толкова повече се притесняваше. — Десетина войници с вас май няма да са никак излишни, освен ако не сте си подбрали Стражници, без да знам. Том и Джюйлин може да са много добри, както и Биргит, но там, където отивате, е доста бурно.

— Десетина наистина няма да е зле — каза Елейн и леко се изчерви. — Стига да се подчиняват на заповеди.

— Едва ли ще водим дуели, Елейн, колкото и докачливи да са тези ебударци — изсумтя Нинив. — Том и Джюйлин ще са предостатъчни. Мен ако питате, всички тези приказки, които чухме, бяха само за да ни откажат. — Бяха изслушали безброй приказки за Ебу Дар, след като се разчу, че ще тръгват; Чеза беше чула няколко, всяка от които по-страховита и ужасна от предишната — за чужденци, убити за това, че са погледнали някого накриво, преди да успеят да мигнат, за овдовели жени и осиротели дечица заради една-едничка дума, за жени, които се биели с ножове по улиците. — Щом можахме да оцелеем в Танчико само с Том и Джюйлин, при все че ни се бяха трупнали Лиандрин и Черните сестри, ще се оправим и в Ебу Дар без Мат Каутон и неговите десетина войници. Мат да ми командва войници! Та той дори кравите на баща си забравяше да издои, ако не го чучнеше човек на столчето и не му натикаше ведрото в ръцете.

Егвийн въздъхна. Биргит. Но всеки път когато споменеше Биргит, двете я зяпваха като оглупели и или сменяха темата, или продължаваха, все едно че Биргит изобщо не е споменавана. Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че жената, която непрекъснато ходеше по петите на Нинив и Елейн — особено на Елейн, кой знае защо — е същата, която беше зърнала в Тел-айеран-риод. Биргит от легендите, стрелкинята, която никога не изпуска целта, една от мъртвите герои, чакащи да ги призове Рогът на Валийр. Мъртва героиня, а не жива жена, която да крачи из улиците на Салидар, но въпреки всичко си беше същата жена. Елейн така и не беше й предложила някакво обяснение, а само смутено ломотеше, че нямала право да говори за нещо, за което се били разбрали да не говори. Колкото до самата Биргит, героинята от легендите, тя или тръгваше в обратна посока, или се шмугваше в някоя уличка, щом видеше Егвийн да се приближава към нея. Да нареди на жената да дойде в кабинета й и да й поиска обяснение беше изключено — в края на краищата тя беше обещала, колкото и глупаво да се чувстваше от цялото това положение. Все едно, то едва ли представляваше някаква заплаха. Само й се искаше да разбере защо. И как.