Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Знам — отвърна кратко Авиенда и сви устни сякаш да им покаже, че няма намерение да приказва повече, но за съжаление беше казала повече от достатъчно. Айез Седай се скупчиха около нея, избутвайки Мат настрана.
— На колко си години, дъще?
— Много сила си развила, но много повече ще можеш да научиш като новачка.
— Много ли айилчета умират от немощ преди да стигнат твоите години?
— Откога започна да…
— Можеш ли да…
— Ти наистина би трябвало…
— Ти трябва да…
На входа се появи Нинив — толкова внезапно, че сякаш бе изникнала от въздуха — и изгледа Мат с присвити очи.
— А ти какво правиш тук, Матрим Каутон? Предполагам, че би било прекалено да се надява човек, че имаш нещо общо с онази армия на Заклетите в Дракона, която се кани да ни връхлети?
— Всъщност — отвърна той сухо — аз я командвам.
— Ти! — Нинив зяпна, но веднага се окопити и заопъва синята си рокля, сякаш беше омачкана. Деколтето й беше доста дълбоко — поне Мат не помнеше да се е обличала така — толкова изрязано, че разкриваше отчасти гърдите й. Доста по-различна дреха от онези, които носеше на село. — Е, влизай с мен — подкани го тя рязко. — Ще те заведа при Амирлин.
— Мат Каутон — подвикна Авиенда, малко задъхано. Оглеждаше се над главите на навалицата да го зърне. — Мат Каутон. — Само толкова, но за айилка изглеждаше доста притеснена.
Айез Седай около нея продължаваха със спокойни гласове, назидателни и безмилостни:
— Виж, за теб ще е най-добре да…
— Трябва добре да помислиш дали…
— Много по-добре ще е…
— Едва ли би се сетила, че…
Мат се ухили. Тя можеше за миг да измъкне ножа си, но в тази гмеж според него едва ли щеше да й свърши работа. Скоро нямаше да хукне да спипа Елейн, това поне беше сигурно. Зачуден дали няма да я намери облечена в бяла рокличка на излизане, той подхвърли копието си на Ванин и каза:
— Хайде, води, Нинив. Да видим тази ваша Амирлин.
Тя го изгледа намръщено и тръгна към вратата. Подръпваше плитката си и мърмореше като че ли на себе си:
— Това ще да е работа на Ранд, нали? Знам си аз. Все той ще е замесен. Да изкарва ума на хората. А ти само внимавай как стъпваш, лорд-генерал Каутон, или, кълна се, ще съжалиш, че не съм те спипала пак, че крадеш къпини. Хората ще ми плаши той! Дори един мъж би трябвало да има малко ум в главата! И престани да ми се хилиш така, Мат Каутон! Че хич не знам какво ще те…
По масите вътре имаше други Айез Седай — заприлича му малко на гостилница въпреки всичките грижливо пишещи или раздаващи заповеди Айез Седай, — но те почти не поглеждаха към него и Нинив, докато двамата пресичаха помещението. Що за игра му играеха? Някаква Посветена мина покрай него, мърморейки си под нос, но нито една Айез Седай не каза и дума. Той беше бил в Кулата съвсем за кратко, но много добре знаеше, че Айез Седай не допускат такива неща.
Стигнаха дъното на помещението и Нинив бутна една врата, която сигурно помнеше и по-добри времена. Всичко тук като че ли беше виждало по-добри времена. Мат я последва… и се закова на място. Ето ти я Елейн, по-хубава от всякога с тази нейна златиста коса — и пак се правеше на велика дама — в зелена коприна и с вечната си снизходителна усмивчица, с високо вдигнати вежди. А ето я и Егвийн, седнала зад някаква маса, с питаща усмивка на лицето. И с шарф с ресни със седем цвята над бледожълтата рокля! Той бързо се озърна назад и дръпна вратата да я притвори преди някоя от Айез Седай оттатък да е видяла.
— Сигурно си мислите, че е много смешно — изръмжа той и с две крачки стигна до масата, — но ако го разберат, кожите ще ви съдерат. Хич няма да ви простят, проклетници такива, ако… — Той сграбчи шарфа от врата на Егвийн, дръпна го… и сребърната лисича глава на гърдите му се вледени.
Той бутна Егвийн настрани и ги изгледа ядосано. Егвийн изглеждаше само озадачена, но Нинив отново беше зяпнала, а големите сини очи на Елейн сякаш всеки миг щяха да изскочат. Някоя от тях се беше опитала да използва Силата върху него. Едно от малкото хубави неща от пътуването му през онзи тер-ангреал беше медальонът с лисичата глава. Предполагаше, че и той е тер-ангреал, но въпреки това беше много благодарен за него. Докато се опираше до кожата му. Единствената сила не можеше да го засегне. Не и сайдар, във всеки случай — за това бе получил достатъчно доказателства. Но опиташе ли някоя, главата се вледеняваше.
Той хвърли шарфа и шапката си на масата и седна, а после се надигна, измъкна няколко възглавнички от седалката и ги хвърли на пода. Вдигна крак на ръба на масата и изгледа глупавите жени.
— Тези възглавнички ще ви потрябват, ако тази ваша така наречена Амирлин разбере за малката ви шегичка.