Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Глупости. Не биваше да се разсейва. Процесията приближи платото, където щеше да се състои срещата. Близо до центъра му имаше грамадна причудлива каменна могила. Това плато беше близо до алетската страна на Равнините, но доста по на юг, отколкото Адолин беше излизал някога. Първите съгледвачи бяха съобщили, че тук пропастните чудовища се срещат по-често, а така и не откриха какавиди. Някакво ловно поле, но не и място за правене на какавиди?
Паршендите още ги нямаше. Когато съгледвачите доложиха, че платото е чисто, Адолин подкара Храбрец по подвижния мост. Беше му топло с Бронята; май годишните времена най-сетне бяха решили да се потътрят през пролетта и даже по посока на лятото.
Приближи могилата в центъра. Наистина беше особена. Адолин я заобиколи, огледа очертанията ѝ, малко назъбени — почти като…
— Та това е пропастно чудовище — осъзна той. Подмина лицето му — изветрен камък, който създаваше впечатление досущ за главата на звяра. Изваяние? Не, беше твърде естествено. Тук преди векове бе умряло пропастно чудовище и вместо ветровете да го отнесат, то бавно се бе покрило с втвърден крем.
И се беше получило страшно. Кремът беше повторил очертанията на съществото, беше полепнал по черупката му и се беше превърнал в негова гробница. Грамадата изглеждаше като създание на камъка, като прастарите приказки за Пустоносните.
Адолин потрепери и смуши коня по-далеч от вкаменелия труп, към другия край на платото. Не след дълго чу сигнала за тревога от предния отряд. Задаваха се паршенди. Адолин се стегна и се приготви да призове Меча си. Зад него се наредиха мостовите, десет на брой, включително и онзи парш. Капитан Каладин беше останал в лагера с Далинар, за всеки случай.
Адолин беше по-уязвим. Част от него искаше убиецът да дойде днес, та той отново да изпита силите си. От всички дуели, които се надяваше да води в бъдеще, този — с мъжа, който уби чичо му — щеше да е най-важен, по-важен даже и от това да повали Садеас.
Убиецът не се появи, когато отряд от двеста паршенди дойде, скочи ловко от съседното плато и се приземи на мястото на срещата. Войниците на Адолин се размърдаха, броните им затракаха и копията им се насочиха. От години при всяка среща на човеци и паршенди се лееше кръв.
— Добре — каза Адолин в шлема си. — Доведете моя писар.
Сиятелната Инадара беше донесена през редиците в паланкин. Далинар бе поискал Навани да остане с него — под предлог, че се нуждае от съветите ѝ, а най-вероятно и за да я брани.
— Да вървим — рече Адолин и смуши Храбрец. Прекосиха платото — само той и Сиятелната Инадара, която слезе от паланкина си и вървя пеша. Инадара беше съсухрена стара дама, която, за удобство, носеше сивите си коси подстригани късо. Адолин беше виждал пръчки с повечко плът от нея, но Инадара беше проницателна, а и беше най-довереният им писар.
Паршендката Броненосец излезе из редиците на своите и закрачи към скалите сама. Без тревоги и без грижи. Самоуверена беше.
Адолин слезе от коня и измина остатъка от разстоянието пеш, редом с Инадара. Спряха на няколко стъпки от паршендите. Тримата бяха сами на скалата, а вкаменелото пропастно чудовище се взираше в тях от ляво.
— Аз съм Ешонаи — продума паршендката. — Помниш ли ме?
— Не — отвърна Адолин. Направи гласа си по-нисък, та да прилича на гласа на баща му. Надяваше се, че — наред с шлема — това ще е достатъчно да залъже тази жена, която нямаше как да знае гласа на Далинар.
— Не е чудно — продължи Ешонаи. — При първата ни среща аз бях млада и незначителна. Едва ли си струваше да ме запомниш.
Адолин очакваше говорът на паршендите да наподобява песен заради нещата, които беше чувал за тях. Съвсем не беше така. В думите на Ешонаи имаше ритъм — в ударенията и паузите. Сменяше тона, ала се получаваше повече напев, отколкото мелодия.
Инадара извади дъска за писане и далекосъобщител и взе да записва казаното от Ешонаи.
— Какво е това? — поиска да узнае паршендката.
— Дойдох сам, както пожела — отговори Адолин и се помъчи да наподоби властния Далинар. — Обаче ще запиша всичко казано и ще го пратя на моите пълководци.
Ешонаи не вдигна забралото на шлема си и така му даде добро извинение и той да не вдига своето. Взираха се един в друг през процепите за очите. Не вървеше толкова добре, колкото баща му се бе надявал, но беше според очакванията на самия Адолин.