Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Необработени изумруди, рече си Адолин и погледна Садеас в очите. Онзи се усмихна.
— Камъните са скорошна придобивка — отбеляза Садеас. — Привързан съм към тях.
Спечелени при едно излизане на платото с Рутар, в което не се предполагаше да участва. Садеас беше избързал преди останалите Върховни принцове, като в миналото, когато всеки се мъчеше да стигне пръв и да грабне плячката.
— Мразя те — прошепна Адолин.
— Така и трябва — отговори Садеас и пусна дрехата. Кимна по посока на мостовите, охранители на Адолин, които стояха наблизо и го гледаха с открита ненавист. — Добре ли се държат с теб тези, които бяха моя собственост? Виждал съм другарите им да караулят из пазара тук. Струва ми се забавно по причини, които се съмнявам някога да мога да обясня добре.
— Патрулират — уточни Адолин — един много по-добър Алеткар.
— Това ли иска Далинар? Изненадан съм. Говори за справедливост, разбира се, но не позволява на справедливостта да се изпълни. Не и както трябва.
— Знам къде вървиш, Садеас — сопна се Адолин. — Дразниш се, понеже не ти позволихме да изпратиш съдии в нашия лагер в качеството ти на Върховен принц на Осведомяването. Е, знай, че татко реши да допусне…
— Върховен принц на… Осведомяването? Не си ли чул? Наскоро се отказах от титлата.
— Моля?
— Да. Боя се, че така и не бях подходящ за длъжността. Навярно заради шалашкия ми нрав. Пожелавам на Далинар успех в намирането на заместник, макар доколкото чувам, останалите Върховни принцове са се споразумели, че нито един от нас не е… подходящ за такива постове.
Отхвърля властта на краля, разсъди Адолин. В името на Бурите, лошо. Той стисна зъби и усети, че протяга ръка встрани да призове Меча си. Не. Прибра ръката си. Щеше да намери как да изкара Садеас на арената за дуел. Да го убие сега — колкото и Садеас да си го заслужаваше — щеше да подкопае онези закони и кодекси, които Далинар толкова се трудеше да поддържа.
Но в името на Бурите… Адолин се изкушаваше.
Садеас отново се усмихна.
— Мислиш ли, че съм зъл човек, Адолин?
— Прекалено просто определение. Ти не си само зъл. Ти си себична, покрита с крем змиорка, която се мъчи да задуши кралството с тлъстата си гадна ръка.
— Красноречиво — отговори Садеас. — Даваш си сметка, че аз създадох това кралство.
— Само помагаше на баща ми и чичо ми.
— И двамата ги няма вече. Тоягата не е по-жив от стария Гавилар. На тяхно място двама безумци управляват кралството. И всеки от тях по някакъв начин е сянка на мъжа, когото обичах. — Садеас се приведе и погледна Адолин право в очите. — Аз не задушавам Алеткар, синко. Опитвам с всички сили да запазя части от него достатъчно силни, та да устоят на бедствието, което баща ти носи.
— Не ме наричай синко — просъска Адолин.
— Хубаво — каза Садеас и стана. — Едно ще ти кажа. Щастлив съм, че ти оцеля на Кулата тогава. В идните месеци от тебе ще излезе отличен Върховен принц. Имам чувството, че до десетина години — след една дълга гражданска война между двама ни — съюзът ни ще стане силен. Дотогава ще разбереш защо направих онова, което направих.
— Съмнявам се. Много по-рано ще забия меча си в твоя търбух, Садеас.
Садеас вдигна чаша, после си тръгна и се присъедини към друга група светлооки. Адолин въздъхна изнурено и отново се облегна в стола. Охранителят му, ниският мостови с посребрените слепоочия, кимна с уважение.
Седя отпуснато, с чувството, че е изцеден, дълго след като хората почнаха да се разотиват. И без това Адолин предпочиташе да изчака дъждът да спре напълно преди да си тръгне. Не харесваше вида на мократа си униформа.
Най-сетне стана, подбра двамата телохранители и излезе от винарната. Озова се на пустия Външен пазар под сивото небе. Мислеше главно за разговора със Садеас, та се налагаше да си напомня, че дотогава денят вървеше много добре.
Разбира се, Шалан и каретата ѝ ги нямаше. Адолин можеше да си поръча превоз, ала след като седя затворен толкова дълго, му беше хубаво да ходи на открито. Въздухът след бурята беше хладен, влажен и свеж.
С ръце в джобовете той пое по улицата през Външния пазар, като заобикаляше локвите. Градинарите бяха почнали да отглеждат декоративен шистокор от двете страни на пътя, при все че растението засега беше високо само няколко пръста. Израстването на хубавия шистокор отнемаше години.
Двамата непоносими мостови го следваха. Не че Адолин имаше нещо лично срещу хората — изглеждаха съвсем дружелюбни, особено когато командирът им не се навърташе наоколо. Адолин просто не обичаше да са му нужни пазачи. Макар бурята да бе отминала в западна посока, следобедът беше мрачен. Облаци криеха слънцето, което бе подминало зенита и бавно се спущаше към далечния хоризонт. Не се размина с много хора, така че единствените му спътници бяха мостовите. Добре де, те и легионът кремлинги, които бяха наизлезли да се хранят с растенията, напояващи се в локвите.