Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Отново ще са ни необходими мостовите — каза Далинар. — Ако нещо се обърка, може да ни се наложи да се изтеглим бързо.
— Ще подготвя за деня Мостове Пет и Дванадесет, сър — отговори Каладин. — И двата отряда явно са привързани към мостовете си и говорят с добро за пробезите с тях.
— Нима тези пробези не бяха кръвопролития? — учуди се Навани.
— Така беше — съгласи се Каладин. — Но войниците са странно племе, Сиятелна. Бедата ги обединява. Тези мъже никога не биха пожелали да се върнат, но продължават да се смятат за мостови.
Генерал Хал кимна с разбиране, макар Навани още да се дивеше.
— Ще заема позиция тук — показа Далинар и вдигна карта на Пустите равнини. — Можем предварително да огледаме платото на срещата, а аз ще изчакам. Очевидно има някакви странни скални образувания.
— Звучи добре — обади се Сиятелната Тешав.
— Точно така — рече Адолин, щом се присъедини към тях, — с изключение на едно. Ти няма да бъдеш там, татко.
— Адолин — страдалчески отговори Далинар, — зная, че го намираш твърде опасно, обаче…
— Наистина е опасно — прекъсна го Адолин. — Убиецът още е наоколо. А последното му нападение беше в същия ден, когато пратеникът на паршендите пристигна в лагера. И сега се срещаме с паршендите на Пустите равнини? Татко, не можеш да идеш.
— Трябва. Адолин, това може да означава край на войната. Може да означава отговори — защо всъщност ни нападнаха. Няма да се откажа от тази възможност.
— Не се отказваме. Само ще го направим малко по-иначе.
— Как? — попита Далинар и присви очи.
— Добре. Първо, аз ще ида вместо тебе — отговори Адолин.
— Невъзможно. Няма да излагам живота на сина си на опасност в…
— Татко! — отсече Адолин. — Това не подлежи на обсъждане!
В стаята настъпи тишина. Далинар свали ръка от картата. Адолин вирна брадичка и го погледна в очите. В името на Бурите, трудно беше да се противопоставиш на Далинар Колин. Дали си даваше сметка за своето присъствие, за това как направлява хората само по силата на очакването?
Никой не спореше с него. Далинар правеше каквото поиска. За щастие, напоследък се движеше от благородни цели. Но в много отношения си оставаше какъвто бе преди двадесет години, когато завладя цяло кралство. Той беше Тоягата и получаваше каквото иска.
Не и днес.
— Ти си прекалено важен — подчерта Адолин и посочи с пръст. — Отречи го. Отречи, че виденията ти са жизненоважни. Отречи, че ако умреш, Алеткар ще се разпадне. Отречи, че всеки един в тази стая е по-маловажен от теб.
Далинар пое дълбоко дъх и издиша бавно.
— А не би трябвало да е така. Кралството трябва да е достатъчно силно, та да преживее загубата на един човек, без значение кой.
— Е, засега не е — отговори Адолин. — За да го постигнем, имаме нужда от теб. Това означава да ни позволиш да те пазим. Извинявай, татко, обаче от време на време просто трябва да оставяш хората да си вършат работата. Не можеш сам да решиш всички проблеми.
— Прав е, сър — намеси се Каладин. — Вие наистина не бива да се излагате на опасност на Пустите равнини. Не и ако има друга възможност.
— Не виждам такава — хладно каза Далинар.
— О, има. Но ще се наложи да заема Бронята на Ренарин — обясни Адолин.
По адолинова преценка, най-странното в цялото това преживяване не беше, че носи старата Броня на баща си. Въпреки външната разлика в стила, всички Брони прилягаха по сходен начин. Те се нагаждаха и скоро след като надяна доспехите на Ренарин, Адолин ги усети досущ като своите.
Не беше странно и да язди начело на войската и знамето на Далинар да се развява над главата му. Вече от шест седмици сам предвождаше тази армия в сраженията.
Не, най-странното беше, че язди коня на баща си.
Храбрец беше огромно черно животно, по-яко и набито от адолиновия жребец, Чистокръвен. Дори и в сравнение с други ришадийци, Храбрец приличаше повече на боен кон от тях. Доколкото Адолин знаеше, Далинар беше единственият човек, който го бе яздил. Ришадийците биваха твърде придирчиви в това отношение. Нужно беше Далинар да обяснява надълго и нашироко, преди Храбрец да позволи на Адолин даже да улови юздите му, какво остава да го възседне.
Най-сетне и това стана, ала Адолин не би се осмелил да го язди в бой; беше убеден, че животното ще го хвърли от гърба си и ще избяга, за да се погрижи за Далинар. Наистина беше особено да язди кон, който не е неговият Чистокръвен. Все очакваше Храбрец да се движи по-инак и да обръща глава, когато не трябва. Когато го потупваше по врата, усещаше гривата му някак особено — не можеше да го обясни. Двамата с неговия ришадиец не бяха просто ездач и кон. Адолин почувства някаква тъга, че е тръгнал без Чистокръвен.