Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Защо тук растенията прекарваха в черупките си толкова повече време, отколкото у дома? Шалан навярно знаеше. Адолин с усмивка отпъди мислите за Садеас по-назад в ума си. Онова с Шалан — получаваше се. Но нещата всеки път потръгваха, така че той сдържаше ентусиазма си.
Тя наистина беше чудесна. Екзотична, остроумна, не се прикриваше зад алетското благоприличие. Беше по-умна от него, но не го караше да се чувства глупав. Това беше голямо преимущество.
Адолин излезе от пазара и прекоси откритото пространство. Най-сетне достигна лагера на Далинар. Постовите го пуснаха, отдавайки отривисто чест. Помота се из тукашния пазар, като сравняваше цените на стоките с онези на пазара край Иглата.
Какво ще стане с това място, размишляваше Адолин, когато войната свърши? Все някога щеше да свърши. Може би утре, с преговорите с паршендката Броненосец.
Присъствието на алетите тук щеше да продължи заради наличието на пропастните чудовища за ловуване, но сигурно това многобройно население нямаше да остане, нали така? Мигар наистина ставаше свидетел на трайно преместване на седалището на краля?
Часове по-късно — след като прекара някое време из бижутерите в търсене на подарък за Шалан — Адолин с телохранителите си стигна до комплекса на Далинар. По това време краката вече го боляха, а над лагера се бе спуснал мрак. Адолин се прозина и влезе в приличния на пещера бункер на баща си. Не беше ли крайно време да издигнат подобаваща сграда? Да се дава пример на войниците беше хубаво и добро, обаче съществуваха определени стандарти, които семейство като тяхното трябваше да поддържа. Особено ако Пустите равнини запазят значението си. Беше…
Спря се на място, където коридорите се пресичаха, и погледна надясно. Намерението му беше да се отбие в кухните и да хапне, ала в противоположната посока се размърдаха и хвърлиха сенки група войници. Шепнеха приглушено.
— Какво става? — попита ги Адолин, когато приближи, последван от двамата си телохранители. — Войници? Какво сте открили?
Мъжете бързо се обърнаха и отдадоха чест с копията на рамо. Повечето бяха мостови от отряда на Каладин. Току зад тях бяха вратите към крилото с жилищата на Далинар, Адолин и Ренарин. Вратите бяха отворени, а войниците бяха наредили сфери по пода.
Какво ставаше тук? Обичайно беше да пазят двама или четирима войници. Не осем. И… защо с тях имаше парш с униформа на телохранител и с копие?
— Сър! — отвърна един жилав дългорък мъж и застана пред мостовите. — Тъкмо тръгнахме да проверим Върховния принц, когато…
Адолин не чу другото. Разбута мостовите и най-сетне видя какво осветяваха сферите на пода на салона.
Още надраскани глифи. Адолин приклекна и опита да ги прочете. За нещастие не бяха подобни на образи, което би му помогнало. Мислеше, че са числа…
— Тридесет и два дни — обади се един мостови, дребен азиш. — Задава се нова буря.
Преизподня.
— Казвали ли сте някому за това? — попита Адолин.
— Току-що го намерихме — отговори азишът.
— Сложете постове в двата края на коридора — нареди Адолин. — И пратете да доведат леля ми.
Адолин призова Меча си, освободи го и пак го призова. Нервозен навик. Появи се бялата мъглица във вид на ластари във въздуха и сетне бързо прие очертанията на Меч, който внезапно натежа в ръката му.
Стоеше в салона, а злокобните знаци се взираха в него и сякаш го предизвикваха. Мостовите останаха пред затворените врати, така че разговаряха само той, Далинар и Навани. Адолин искаше да изреже с Меча си тези прокълнати глифи. Далинар бе доказал, че е с ума си. Леля Навани преведе почти цял документ на Нотното писмо на Зората, като се води по виденията на татко!
Виденията бяха от Всемогъщия. Всичко имаше смисъл.
А сега това.
— Издялани са с нож — отбеляза Навани и приклекна до глифите. Салонът беше широк и просторен и тук посрещаха посетители или провеждаха срещи. Вратите в дъното водеха към кабинета и спалните.
— С този нож — уточни Далинар и вдигна един от вида, който носеха повечето светлооки. — Моя нож.
Острието беше затъпено и още имаше люспици от камъка от нарезите. По размер те съвпадаха с дължината на острието. Намерили го бяха току пред вратата на далинаровия кабинет, където Върховният принц бе прекарал бурята. Сам. Каретата на Навани се беше забавила и тя се бе принудила да се върне в двореца, за да не я застигне бурята.