Сияйни слова

Шалан влезе в кухните на Амарам и се постара да крачи с живата пъргавина на момичето, чийто образ носеше. Просторното помещение миришеше силно на кърито, което къкреше на огъня — остатъкът от вечерята, в случай че някой светлоок прегладнее. Готвачката листеше романче в ъгъла, а подопечните ѝ момичета излъскваха тенджерите. Помещението бе добре осветено от сфери. Амарам явно имаше вяра на прислугата.

Към втория етаж водеше високо стълбище. По него слугите бързо можеха да поднесат храната на Амарам. Шалан беше скицирала вътрешното разположение на къщата, догаждайки се по местата на прозорците. Стаята с тайните откри лесно — Амарам държеше капаците винаги затворени. Явно се оказа права и за стълбището към кухните. Закрачи натам. Тананикаше си тихичко, както често правеше младата жена.

— Вече се върна? — обади се готвачката, без да вдига поглед от книгата. Хердазийка, ако се съди по произношението. — Подаръкът му тази вечер не беше ли хубав? Или пък другият ви видя заедно?

Шалан нищо не каза. Опита се да прикрие тревогата с тананикане.

— Можеш да свършиш малко работа тогава — продължи готвачката. — Стине иска някой да излъска огледалата. В кабинета е, чисти флейтите на господаря.

Флейти? Нима воин като Амарам притежаваше флейти?

И какво щеше да направи готвачката, ако Шалан хукнеше нагоре по стълбите, без да изпълни заповедта? Жената навярно беше високопоставена тъмноока. Важен член на домакинството.

Готвачката не отмести поглед от романа, но не млъкна.

— Не мисли, че не сме те виждали как се измъкваш по пладне, момиче. Не можеш да се възползваш от доброто отношение на господаря. Върви да работиш. Ако в свободната си вечер чистиш, наместо да си играеш, ще си припомниш, че и ти имаш задължения.

Шалан стисна зъби и погледна нагоре по стълбите към целта си. Готвачката бавно смъкна книгата. Изразът на лицето ѝ не беше от онези, на които човек не се подчинява.

Шалан кимна, махна се от стълбите и свърна в коридора. Би трябвало във вестибюла отпред да има още едно стълбище. Трябваше само да иде там и…

Шалан застина, когато пред нея в коридора излезе някой. Висок, с ъгловато лице и ръбат нос, мъжът носеше одежди за светлоок по последна мода: отворена горна дреха, риза с копчета, колосани панталони и шалче на врата.

Бурята да го отнесе! Сиятелният господар Амарам, наконтен или не, не би трябвало да е тук днес. Адолин беше споменал, че Амарам е на вечеря с Далинар и краля. Защо беше у дома си?

Амарам преглеждаше някакъв тефтер и не я забеляза. Извърна се от нея и тръгна нататък по коридора.

Бягай. Това беше първата ѝ мисъл. Да избяга през предните врати и да изчезне в нощта. Лошото беше, че говори с готвачката. Когато истинското момиче се прибереше, щеше да е в страшна беда. При това имаше свидетел, че не се е връщала в къщата по-рано вечерта. Каквото и да стореше Шалан, възможно бе Амарам да разкрие, че някой се е промъкнал в дома му, предрешен като една от прислужниците.

Отче на Бурята! Едва прекрачи в тази къща и вече успя да обърка всичко.

Стълбите проскърцаха. Амарам отиваше в стаята си — в онази стая, която Шалан трябваше да претърси.

Онези от Призрачната кръв ще побеснеят, че съм разтревожила Амарам, но ще стане още по-страшно, ако предизвикам подозренията му и при това не науча нищо.

Трябваше да влезе в тази стая, сама. Следователно не можеше да допусне Амарам да иде там.

Завтече се подире му, влетя във вестибюла, завъртя се на колоната в основата на стълбището и се понесе нагоре. Амарам стъпи на горната площадка и се обърна към коридора. Май нямаше да влезе в стаята.

Но Шалан не извади късмет. Докато тя тичаше по стълбите, Амарам отиде тъкмо пред онази врата и извади ключ. Пъхна го в ключалката и го завъртя.

— Сиятелни господарю Амарам — обади се Шалан, останала без дъх от търчането.

Той се обърна въпросително към нея.

— Телеш? Нали щеше да излизаш тази вечер?

Е, поне вече си научи името. Да не би Амарам толкова да се интересуваше от домакинството си, че да знае плановете за вечерта на някаква нископоставена прислужница?

— Излизах, господарю, обаче се върнах.

Трябва ми нещо за разсейване. Но да не бие много на очи. Мисли! Дали Амарам щеше да забележи, че гласът ѝ е друг?

— Телеш — продължи Амарам и поклати глава. — Още ли не можеш да избереш един от двамата? Обещах на добрия ти стар баща, че ще се погрижа за теб. Как мога да го сторя, ако не се укротиш?

— Не е това, господарю — избъбри тя. — Хав спря един вестоносец, който идваше при Вас. Прати ме да Ви кажа.

— Вестоносец ли? — учуди се Амарам и извади ключа от ключалката. — От кого?

— Хав не каза, господарю. Май мислеше, че е важно.

— Какъв човек… — въздъхна Амарам. — Престарава се. Мисли си, че може да опази периметъра в този безреден лагер. — Господарят поразмисли и прибра ключа в джоба си. — По-добре да видя какво става.

Шалан му се поклони, когато той я подмина и изтрополи по стълбите. Когато вече не го виждаше, преброи до десет и хукна към вратата. Още беше заключена.

— Шарка! Къде си? — прошепна тя.

Той се измъкна от гънките на полите ѝ, плъпна по пода и после по вратата, докато застана точно пред нея като някакъв релеф върху дървото.

— Ключалката? — попита Шалан.

— Тук има повторение — обясни Шарка, смали се доста и се пъхна в ключалката. Шалан го беше накарала да отключи няколко врати в жилището ѝ и той успя, както успя със сандъка на Тин.

Ключалката щракна, Шалан отвори вратата и се прокрадна в тъмната стая. Извади от джоба на роклята сфера да си свети.

Тайната стая. Със затворените капаци и заключената врата. Стаята, която онези от Призрачната кръв така отчаяно искаха да видят.

Пълна беше с карти.