Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Тук сме — подзе той с думите, които баща му предложи, — да обсъдим условията, при които паршендите ще се предадат.
— Съвсем не е това целта — отговори Ешонаи през смях.
— Какво тогава? Изглеждаше, че нямаш търпение да се срещнеш с мен. Защо?
— Откак се срещнах със сина ти, Тояга, нещата се промениха. Важни неща се промениха.
— Какви?
— Не можеш и да си представиш.
Адолин помълча, все едно премисляше, а всъщност даде време на Инадара да се свърже с лагера. Старата дама се приведе към него и му прошепна думите, които Навани и Далинар бяха написали.
— Паршенди, ние се уморяваме от тази война — рече той. — Вие ставате все по-малобройни. Знаем го. Нека сключим примирие, което ще е изгодно и за нас, и за вас.
— Не сме толкова слаби, колкото ни смятате — отговори Ешонаи.
Адолин усети, че се мръщи. Когато говори с него по-рано, Ешонаи изглеждаше пламенна, приканваща. Сега бе студена и надменна. Обичайно ли беше това? Тя беше паршендка. Може би човешките чувства не важаха за нея.
Инадара му прошепна още нещо.
— Какво искате? — повтори той думите на Далинар. — Как можем да постигнем мир?
— Мир ще има, Тояга, когато единият от нас умре. Дойдох тук, понеже исках да те видя с очите си и да те предупредя. Току-що променихме правилата на тази война. Схватките за скъпоценните камъни вече не са от значение.
Не са от значение ли? Адолин почна да се поти. От приказките ѝ излиза, че през цялото време те са играли някаква своя игра. Изобщо не е отчаяна. Нима бе възможно алетите да са сбъркали така дълбоко във всичко?
Ешонаи се обърна да си върви.
Не. След всичко това срещата им да се изпари така? Бурята да го отнесе!
— Чакай! — викна Адолин. — Защо? Защо постъпваш така? Какво се обърка?
Тя отново го погледна.
— Наистина ли искаш да сложиш край на войната?
— Да. Моля те. Искам мир. Независимо от цената.
— Тогава трябва да ни унищожиш.
— Защо? — настоя Адолин. — Защо убихте крал Гавилар преди толкова много години? Защо изневерихте на договора с нас?
— Крал Гавилар — произнесе Ешонаи, като че размишляваше над името. — Не трябваше да разкрива плановете си пред нас в онази нощ. Бедният глупак. Той не знаеше. Бълнуваше. Мислеше, че ще се зарадваме на връщането на нашите богове. — Ешонаи поклати глава, пак се обърна и хукна, а бронята ѝ потракваше.
Адолин отстъпи. Чувстваше се непотребен. Дали ако баща му беше тук, щеше да постигне нещо повече? Инадара продължаваше да пише и да изпраща разговора на Далинар.
Най-сетне дойде и неговият отговор.
— Връщай се в лагера. Няма нищо, което ти или аз самият можем да направим. Тя вече е решила.
Адолин прекара обратния път в мрачни размишления. Подир няколко часа, когато най-после се добра до лагера, той завари баща си да разговаря с Навани, Хал, Тешав и четиримата батальонни командири на армията.
Всички заедно разсъждаваха върху думите, които Инадара им прати. Неколцина слуги парши безмълвно донесоха вино и плодове. Телеб, облечен в Бронята, която Адолин спечели от Еранив, пазеше в стаята, с Чук на гърба и вдигнат наличник. Неговият народ някога бе управлявал Алеткар. Какво ли мислеше той за всичко това? Телеб по правило си мълчеше.
Адолин пристъпи тежко в стаята и смъкна бащиния — тоест, ренариновия — шлем.
— Трябваше да те оставя да идеш — рече той. — Не беше капан. Навярно щеше да успееш да я вразумиш.
— Нейният народ уби брат ми в нощта, когато подписаха договор — отговори Далинар, докато преглеждаше картите на масата. — Явно не са се променили ни най-малко оттогава. Справи се отлично, синко. Знаем всичко, което ни е нужно.
— Така ли? — възкликна Адолин и приближи масата с шлема под мишница.
— Да — рече Далинар и вдигна поглед. — Знаем, че при никакви обстоятелства те няма да се съгласят на мир. Съвестта ми е чиста.
Адолин огледа разгънатите карти.
— Какво е това? — попита той като забеляза символите за придвижване на войските. Всички бяха насочени през Пустите равнини.
— План за нападение — тихо отговори Далинар. — Паршендите няма да се занимават с нас и кроят нещо голямо. Нещо, което да промени войната. Дошло е времето да пренесем действията си на тяхна земя и по един или друг начин да приключим с това.
— Отче на Бурята. А ако се окажем в обкръжение, докато сме там?
— Взимаме всички — обясни Далинар. — Цялата ни армия и онези Върховни принцове, които се съгласят да се присъединят към мене. Превръщатели за храната. Паршендите не ще са в състояние да обкръжат такава голяма войска, а и да можеха, нямаше да е от значение. Ще им устоим.