Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
А долнището? Не носеше такова.
Гари броеше дните до 27 май.
Най-после заветният ден дойде, той я качи на едно такси за летището, затвори вратата, изчака жълтото возило да завие зад ъгъла на 74-та улица и нададе радостни викове, привличайки погледите на няколко минувачи.
Вечерта, беше петък, излезе да се забавлява заедно с Кайбот, както свикна да нарича Джеръм. Във Вилидж Вангард се запозна с разкошна жена. Истинска жена с фини бръчици край очите и големи тъжни очи. Дълга, уморена брюнетка, която пиеше чисто уиски и носеше гривни с разни висулки. Заведе я вкъщи и я търкулна на леглото сред звън от камбанки и въздишки. Събудиха се на другия ден около обяд. Тя много му харесваше. Погледът й бе забулен от тъга, което й придаваше загадъчен вид. Призна, че била с няколко години по-голяма от него, той отговори, че е чудесно, защото му било писнало да бъде млад. Любиха се до четири следобед. Тя му харесваше все повече и повече. Представяше си извратени целувки, вечери на свещи, размишления за любовта и желанието, свободата и възможността сам да си поставяш ограничения, за всезнаещия човек, на когото всичко е като в мъгла, за човека, който нищо не знае, а всичко му е ясно… Докато закопчаваше сутиена си, тя го покани да я придружи — отиваше да вземе синовете си от тренировката им по джудо. Край на мечтите.
Не я видя повече.
Все още помнеше имената на момчетата: Пол и Саймън.
Няколко дни по-късно Кайбот го покани да отидат в Мет, както наричаше Метрополитън Мюзиъм като истински нюйоркчанин, на откриването на изложба на фондация „Барне“. Ще покажат страшно много творби от импресионисти, обясни той, ококорил очи от възбуда. Гари мина да го вземе от „Брукс Брадърс“ в края на работния ден, когато затваряха магазина. Времето беше меко, накъсани като тирета облаци се носеха по небето, бягащите за здраве бяха окупирали алеите, катеричките бяха заети с обичайните си занимания. Двамата прекосиха парка, разговаряйки. Наелектризиран от очакването, Кайбот не можеше да върви спокойно, подскачаше, ръкомахаше, докато в един момент Гари не му обясни, че така се нарича и един вид сирене от Югозападна Франция. Кайбот го изпепели с поглед. Как си позволява да сравнява любимия му художник с някакво си козе сирене? Обидено сви устни. Беше дълбоко наскърбен.
Гари се извини, времето беше хубаво и беше настроен за закачки. Затова се бе пошегувал. И ти си един приятел!, възмути се Кайбот, връчвайки му билета за изложбата с обяснението, че пътищата им се разделят на това място. Гари си каза, че така е по-добре. Кайбот започваше да го дразни. Това вманиачено преклонение пред един-единствен художник му действаше угнетително, задушаваше го.
Влезе в Метрополитън, подсвирвайки си. Бе сам, свободен, косата му изсъхна, без да щръкне на всички страни, яката на ризата му лягаше меко на раменете му, животът бе прекрасен, запита се какво ли прави в този момент Ортанс?
Пред един страхотен Матис, „Масата от розов мрамор“, се натъкна на странно момиче. Отначало я забеляза в гръб — дълга коса, вързана на конска опашка, и ужасно му се прииска да я ухапе по врата. Вратът й бе дълъг, гъвкав, нежен, тя го извиваше по специален начин, източваше го, сякаш беше антена на насекомо. Заприлича му на скакалец с коса. Бе заслепен. Вървеше след нея, от картина на картина, без да изпуска от очи тила й. Казваше се Ан. Той се приближи до нея, заговори й за Франция и за музея „Орсе“. Призова на помощ спомените си, за да я впечатли. Знаеше ли, че Анри Емил Беноа Матис е роден на 31 декември 1869 в Като Камбрези? Ужасно е да се родиш на 31 декември, броят ви една цяла година, която не сте изживели. Колко несправедливо!
Тя се изкиска и той реши, че работата е опечена. А знаеше ли тя, че когато бил на двайсет години, като студент по право…
— Също като мен — прекъсна го тя. — Следвам право в Колумбийския университет, пиша дисертация за Американската конституция.
Та значи, когато бил на двайсет години, получил апендицитна криза, оперирали го и трябвало да изкара една седмица на легло. За да го разведри — тогава нямало телевизия — майка му му занесла кутия цветни моливи и той започнал да си драска разни неща. Повече не се върнал към правото, заминал за Париж да учи в Академията за изящни изкуства.
— Аз пък, понеже рисувам много лошо, ще продължа да уча право — заяви тя.
В момента се готвела за изпита за съдебен адвокат. Гари я покани на вечеря. Тя отклони поканата, имала да учи. Изпрати я до Колумбийския университет на 116-а улица. Когато вдигаше ръце, от нея лъхаше силно на ванилия и този мирис го упояваше.