Острието на Тишал

— Ммм, впечатляващо. Харесва ни какво си направила с това място.

В отговор тя изкрещя, изливайки агонията на реката.

— Моля те, скъпо момиче. — Усещане за потрепване: не от болка, а от отвращение. — Тази джунгла наруши реда; разбира се, че ще боли. Но това е просто болка, нищо повече. Само си представи какво щеше да се получи, ако вместо това бе действала умишлено.

В съзнанието ѝ се появиха образи, събрани в плътни гроздове. Всяка локва се превърна в оризище. Във всяко поле пораснаха царевица и жито. Реката буквално кипеше от риба и хората се редяха по бреговете, за да я ловят с голи ръце. Добитъкът и прасетата целогодишно раждаха здраво потомство.

— Нужен е дървен материал за строежа на домове? — Жълъдите, паднали в калта, се превърнаха в пораснали дъбове за броени дни, само за час в тази объркана пролет, създадена от нея.

— Мръсен ли е въздухът? — За една нощ израснаха милиард нови дървета — джунгла по поръчка.

— Само твоята река е достатъчна, за да поддържа милиарди живи същества.

— А ти ще избиеш милиарди, за да им дадеш това — отвърна Палас. Тя призова стряскащите образи на селото, пълно с раздути трупове, и ги допълни с убийствата в самата Анхана.

— Ах, да, болестта. Съжалявам за това.

— Съжаляваш? СЪЖАЛЯВАШ?

— Доста. Трябва да разбереш, мило момиче, че това беше инстинктивна — хм, да го наречем неосъзната — маневра от Наша страна. От дните, когато прозвището „сляп“ беше много повече от метафора. — В съзнанието ѝ се появи образ на новородено дете с още неотворени очи, което търсеше цицката на майка си. — Това бе огромното предимство да допуснем Ма’елкот в Нашия съюз: Неговият поглед придава на нещата зашеметяваща яснота. Мисли за болестта от тази гледна точка… — Тя видя един дъб, който израства от плодородната почва, видя как от фиданката израснаха четири клона и се разлистиха под слънчевите лъчи — листа, които засенчиха земята под тях, и когато фиданката се превърна в зряло дърво, всички останали малки дървета под клоните му бяха умрели от липсата на светлина. — Напълно естествено. В това няма никаква зла умисъл. От друга страна, нима успехът Ни не е неоспорим? С един размах разчистваме място за новия свят. Впрочем щяхме да върнем всичко назад, ако можехме — но тук се появява проблемът, който ти създаде, нали?

— И затова ме уби!

— Изобщо не е така. Убихме те, защото ни се противопостави. Убихме те, защото си егоистична и несговорчива. Убихме те, защото противопоставянето ти щеше да убие Нас. Убихме те напълно оправдано, при самозащита. Виж това: — в съзнанието ѝ се появи Земното кълбо, което се въртеше беззвучно в Космоса: мъничък остров в обширния враждебен океан; остров, претъпкан с четиринайсет милиарда души, които с всяка секунда се увеличаваха. — Земята премина ръба на екологичния срив още преди двеста години. Само екстравагантното хабене на незаменими ресурси позволи на човешката раса да оцелее досега; може да ни спаси само рязко намаляване на видовете с мащабите на онова, което се е случило през кредата. След пет, най-много десет години това намаляване ще започне. Затова те убихме: защото щеше да лишиш човешката раса от онова, което ѝ е нужно, за да оцелее. Можеш ли да кажеш, че бъркаме?