Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Ножът ти — каза той, извръщайки лицето си настрани.
— Магистре?
— Почисти оръжието си, братко — рече с хрипкав глас Деймън. — Първо си почиствай оръжието. Винаги.
Монахът се изчерви.
— Аз, аз… съжалявам, магистре — заекна той. — Просто… — Той махна отчаяно с ръка към заобикалящата ги джунгла, към катерещата се по градските стени гора, по лежащия на две крачки от тях труп с прерязано гърло, към мъжа на брега, от чието око стърчеше дръжката на нож, към кървавата пътека от смачкана тръстика, която водеше до няколко ярда по-нататък, където умираше жената — … всички ги е обхванало някакво безумие… Случващото се направо ги подлудява.
— Случващото се не подлудява никого. — Деймън се изправи уморено на крака; жуженето в главата му ставаше все по-силно. — То просто ни дава позволение.
— Всичко е като в сън — изрече безпомощно младият монах.
— Да — съгласи се Деймън. — Но не моят сън. Или твоят. — Жуженето в главата му премина в бучене, то пулсираше в артериите му, клокочеше в сърцето.
— Да, точно така — промърмори младият монах. — Точно това е. Ние дори не сме истински. Попаднали сме в капана на нечий чужд сън.
— Ставай. Събери останалите. Трябва да изпълним мисията си.
— Мисия? Че какво можем да направим в чуждия сън?
— Това е сън, но същевременно е истина. Това е сънят на някой бог, а когато боговете сънуват, всичко става действителност.
Жуженето се превърна в грохот, после премина в пронизителен вой.
— Какъв бог? — Младият монах се намръщи недоверчиво. — Кой бог би сънувал това… това безумие?
Вместо да отговори, Деймън посочи към реката.
Там, стиснал в ръка дългото сребристо острие, по реката вървеше Рейт от Анхана, сякаш бълбукащите струи бяха изсечени от камък. От туниката и панталона му се стичаше вода. Той вървеше непохватно, често се спъваше, краката му едва издържаха тежестта му. Вървеше нагоре по течението и лицето му представляваше гръмотевичен облак.
— Ето този — рече Деймън.
2.
— … Толкова красива…
Ейвъри Шанкс се извъртя настрани и стисна зъби, за да сподави стенанието си. Платформата от разширяваща се пяна върху студения теракотен плот на ветеринарната клиника, която ѝ бе служила като легло, беше достатъчно удобна, и от време на време Ейвъри потъваше в кратък сън. Но всеки път, когато се пробуждаше, се чувстваше така, сякаш ѝ бяха премахнали хрущялите и ги бяха заменили с едра шкурка.
Сънят ѝ бе наситен с кошмари: костеливи пръсти, покрити с гниеща плът, похотливо стискаха коленете и хълбоците ѝ; тълпа Работници я беше заобиколила и я опипваше по гърдите и чатала, отравяйки въздуха със зловонния си дъх, и на всяко лице тя виждаше злобната и похотлива усмивка на Колбърг. Ейвъри разтърка очи и се опита да си спомни какво я беше събудило.
— Никога не съм предполагал…
Това беше почтителният шепот на Тан’елкот. Ейвъри свали ръце от лицето си и затаи дъх.
Операционната се озари от нова светлина — по-мека, по-плътна и златиста, каквато на тази планета не бяха виждали от хиляди години; сякаш някой бе уловил първите утринни лъчи в някой майски ден на прединдустриалната епоха, беше ги затворил като бренди в бутилка, и я беше отворил едва сега, отлежала, смекчена и пречистена, — сияние, което не би трябвало да съществува извън сонетите и приказките. Това бе светлина, която се усещаше повече със сърцето, отколкото с очите, светлина, която издигаше духа далеч над мрачните окови на Земята. Това бе светлината, под която поетите пишеха стихове, описващи променящото се сияние на усмивката на любимата; това бе светлината, която художниците се опитваха да изобразят в бледото ехо, наречено ореол.
Тази светлина сияеше от лицето на Тан’елкот.
— Значи се получи? — прошепна Ейвъри, страхувайки се да говори на висок глас. — Приключи ли? Тя е в безопасност?
Погледът на Тан’елкот се рееше в далечината, която не можеше да се измери в мили: той се взираше в една различна вселена.
— Как бих могъл да предположа…?
Ейвъри се обърна към масата, където се гърчеше пристегнатата с ремъци Фейт. Тръбичките, излизащи от системата, я поддържаха в постоянен кошмар.
— Свърши ли се вече? — попита тя по-настоятелно. — Може ли вече да си почине? Тан’елкот, ще я оставиш ли вече на мира?
Погледът на Тан’елкот постепенно се върна от невъобразимите пространства и устните му се разтеглиха в удовлетворена, почти тържествуваща усмивка.