Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Клетвопрестъпник. Тя видя лицето му в спомените на Фейт — как се гънеше в хватката на сопитата и се кълнеше, че ще я спаси. Както някога се бе заклел, че ще оправи всичко.
Лъжец. Засипаха я образи от „Заради любовта на Палас Рил“, как Каин лъжеше често и безмилостно, манипулираше дори Краля на Кант — най-близкия си приятел, — като го накара да рискува собствения си живот и живота на всичките си хора.
Убиец. Тя преживя отново онзи момент, когато го намери в задната уличка на Анхана, в края на „Слуга на Империята“. Отново държеше главата му в скута си, докато кръвта му изтичаше от грозната рана в корема, останала му от сблъсъка с пазача пред спалнята на принц-регента Тоа Фелатон. Отново изпита шок и отвращение, когато установи, че захвърлената наблизо парцалена топка е всъщност окървавената, омазана с фекалии глава на принц-регента, който бе убит в леглото си.
Не можеше да спори с тези обвинения, но въпреки това…
Въпреки това…
Каин…
Още щом си помисли за него, тя почувства ритъма му в Песента на Чамбарая: пулсиране на свирепа ярост и отчаяние, прикрити от мрачно веселие. Можеше да го усети на мястото, където се намираше в момента: прикован към влажна варовикова стена, гол и омазан в собствените си нечистотии, с разяждани от гангрената, безжизнени крака.
Видя сияйната бяла звезда, която беше виждала и преди в Желязната стая, където лежеше привързана към олтара, докато той се пазареше с един бог за живота ѝ. Той гореше: гореше със сурова бликаща енергия, която изпепеляваше всичко живо.
Тази звезда…
Палас си спомни как седем години по-рано се бе изправила срещу бога Ма’елкот в битката, която се вихреше в небесата над Стадиона на победата. Можеше да го смачка — реката бе изпяла невъобразима сила, — но тази победа щеше да бъде заплатена с цената на живота на десетки хиляди от Любимите му деца и щеше да съсипе милиони дървета и тревички, риба и видри, с живота на всички видове, които се хранеха от Песента на реката. Заради това безчислено множество тя му предложи своя живот и живота на Хари.
През всичките тези години тя го беше обвинявала, че се е отдръпнал от нея. „Но всъщност аз бях онази, която се отдръпна. Всичките онези същества, които никога не бях виждала и които не бяха виждали мен, бяха по-важни от него. Тогава как мога да твърдя, че съм го обичала?“ С любовта на богиня може би: любовта, която се отнася към всички еднакво и към никого в частност. „Това, че бях едновременно богиня и жена, ме направи лоша богиня и още по-лоша жена.“
Сега се беше изправила пред огледален избор; можеше да приеме протегнатата ръка — можеше да сътрудничи, вместо да убива — и така щеше да спаси не само милиардите на Земята, но и дъщеря си.
И въпреки това не се съгласяваше.
Не можеше да го направи.
Не можеше да забрави какво бяха причинили на Фейт. Не можеше да ги възнагради за това. Не можеше да се превърне в съучастник на мъчението на дъщеря си.
И най-сетне не можеше да направи онова, което искаха от нея, защото не ги харесваше.
Над нея се издигна сияние и в новата светлина тя видя кой ѝ пречеше да се съгласи.
Това беше Рейт.
Палас бе променила тялото му — а то бе променило нея. Оформяше начина, по който се изразяваше волята ѝ; оформяше дори представата ѝ за собственото аз и начина ѝ на мислене. Сега тя бе нещо различно от онова, което бе представлявала някога. Беше станала по-човечна.
Приличаше повече на Каин.
В Рейт също гореше звезда.
Сега вече разбираше защо Хари толкова се ядосваше, когато тя го караше да забрави за своето нещастие и да заплава заедно с реката. Помисли си изненадано: „Може би ако не е редно да си нещастен, човешките същества нямаше да са толкова добри в това.“
— Но това е просто рефлекс, скъпо момиче; артефакт от тялото, което си обсебила. Ако се прехвърлиш в друго тяло, отговорът ти може да се промени.
— Това е моето тяло. Това е моят отговор.
— Залогът е твърде голям, за да се остави решението на случайни биологични фактори.
— Нима? В такъв случай можете да го наречете просто — тя си позволи да се усмихне горчиво — лош късмет.
Тя отново извика в съзнанието си света Рим, който ѝ бе изпратил Слепият бог, онзи райски град на мира, който обхващаше цяло Отвъдие. Всевиждащото ѝ око се рееше из небесата и се гмуркаше сред лъскавите бели сгради, преминаваше над улиците и реките, надзърташе в градините и парковете, басейните и дърветата, в баните и спалните; тя претърсваше цялото прекрасно бъдеще на Слепия бог.