Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Тан’елкот се изправи върху пръста на Слепия бог и се приближи към отпуснатата океаноподобна уста. Накрая се беше оказал — безспорно, възмутително — просто засъхнал сопол, който това същество бе извадило от носа си и сега се канеше да го погълне отново. Гаргантюанските гърчещи се устни се затвориха около него.
Слепият бог го облиза от пръста си, сдъвка го и го глътна.
Богът, който някога беше човек, отвори очите на новото си тяло, което лежеше на пода на апаратната. Колбърг беше приседнал на ръба на контролното табло, поклащаше босите си крака и беше притиснал събраните си длани между коленете на обутите си в изцапан с кръв и мръсотия дочен панталон.
Пророчеството на Тан’елкот най-после се беше сбъднало: Богът в него оживя.
Колбърг се загледа продължително в Ма’елкот и Ма’елкот също го погледна: слепият огледа замислено себе си, както човек оглежда отражението си в огледалото — но тук огледалото отвърна на погледа му.
5.
Подтиквана от виковете, Палас Рейт крачеше с неуверени стъпки напред.
Тя — защото Палас Рейт си оставаше жена в много повече отношения от обикновената анатомия на тялото — се хвана за миг за клоните на една върба, която само преди минути бе израснала насред реката и вече бавно се давеше. Палас отдалечи жужащото острие от откраднатото тяло и със свободната си ръка обгърна клона, за да запази равновесие в бързото течение на реката. Несигурната ѝ мелодия в Песента на Чамбарая залиташе болезнено в контрапунктния строеж на мелодията и ритъма; прескачаше от единични фалшиви ноти във всеобщ дисонанс, преминавайки на места в безпорядъчен шум, който оскверняваше музиката, повреждаше я и я изкривяваше.
Тя допря длан към ухото си и натисна силно, сякаш така щеше да прогони писъците от главата си.
Нейната пролет беше ускорила и развитието на вируса.
Тъй като всеки обитател на града имаше свой мотив в песента на Чамбарая, Палас Рейт усещаше всяко проникване на студена стомана в плът, всяко строшаване на кост под удара на чук, всеки затаен дъх зад барикадирана врата, всеки неравномерен удар на уплашено сърце. Болеше я за всеки от тях, а тя не можеше да помогне на никого. Всички писъци бяха човешки.
В симфонията на агонията на Великия Чамбайген те бяха просто шепот.
Някой може да възприема индивидуалното съзнание като специфичен радиосигнал в широкия честотен спектър на Вселената; изхождайки от тази метафора, всяка нервна система може да се счита за приемник, настроен още при раждането, и в процеса на живота да улавя само този сигнал. След като овладя тялото на Рейт, Палас успя да блокира нервната му система така, че тя да не улавя повече този сигнал; беше я пренастроила към собствената си честота, за да може да улавя само нея.
Като разстроено радио, в което едната станция се смесваше с другата, то приемаше сигнала ѝ зле, през статичен шум и смущения. Това в един момент я караше да проклина пищящия силен звук, докато в следващия се озоваваше в продължителни паузи, запълнени с „бял“ свистящ шум. Фоновите писъци бяха превърнали Песента на Чамбарая от величествен Бах в постмодернистично болезнено стържене.
Тя се откъсна от върбата и се устреми към близкия дъб, след което се шмугна в гъстата тръстика край брега. Падна на колене, притискайки стъблата на тръстиката към задъханите си гърди, и в гърлото ѝ се надигна жлъчка.
Мамо… мамо, защо не ми помагаш?
Нещо се случваше с Фейт, нещо, което Палас Рейт не бе способна да разбере. Сегашното ѝ тяло ограничаваше сетивата ѝ и тя едва успяваше да чуе гласа на дъщеря си.
Докосването до реката чрез Рейт приличаше на живо предаване по старинно гласово радио: информацията се обменяше по изключително ограничен начин. За да реконструира тялото му за широкия диапазон на широколентовата връзка, в която данните се предаваха с почти неограничена скорост, тя трябваше да премахне всичко, което определяше същността му, да замени всяка част със своя и да съчетае всички парчета в ново, жизнеспособно същество. По-просто щеше да е да си построи изцяло нов приемник.
По-просто — да си построи сама.
Все още коленичила във водата, тя зарови треперещата си ръка в калта. Направлявайки минералните вещества в прозрачната структура на костите, тя започна да им придава смътно женствена форма. Продължи да извлича амино– и мастни киселини от неестествено избуялия около нея живот. Водата на реката щеше да ѝ послужи вместо кръв, жлъчка и лимфа.
Косал съдържаше в себе си идеалния отпечатък на съзнанието ѝ в мига на нейната смърт. Умът и плътта се отразяват взаимно; отпечатъкът, съхранен в острието, можеше да се използва и като шаблон за ново тяло.