Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Какво търсиш?
Палас срещна пекари и месари, писачи и боклукчии, фермери и лозари, учители, разказвачи, играещи деца и страстни любовници. Срещна резбари и бъчвари, каменоделци и мелничари; срещна домакини, грънчари, стъклари и ковачи. Намери всякакви видове хора, с изключение на един.
— Какво? Какво търсиш?
— Търся една бяла звезда.
— Не мисли за красотата; тя е съблазън. Тук са заложени много животи. Ами децата?
— Един мъдър човек веднъж ми каза, че сред смъртните състраданието е достойно за възхищение. И обратното, че у боговете се счита за слабост.
— Готова си да убиеш човешката раса заради един мъж?
— Не, предполагам, че не съм. — В сърцето ѝ бавно растеше и зрееше увереност, която постепенно се разпростря сред дърветата в новородената анханска джунгла. — Но кой ще раздели едното от другото?
— Ти служиш или на живота, или на смъртта.
— Какъв живот? Това не е битка между живота и смъртта, а между твоя живот и неговия. И знаеш ли какво? Неговият ми харесва повече.
— Той е зъл. Ти си виждала неговото зло и знаеш, че е истина.
— Друг мъдрец веднъж ми каза, че когато някой започне да говори за добро и зло, най-добре да си държа портфейла подръка.
Лъхна я тихо примирение, равнозначно на свиване на рамене:
— Ако не си с нас, значи си против нас. — В гласа звучеше безлична заплаха.
Тя потърси в себе си страхове и преоценки. Намери няколко от първите, но нито една от вторите.
— Така да бъде.
Настъпи продължителна, наситена с интензивни размишления пауза. После Слепият бог каза:
— Дъщеря ти е при нас.
— И тя е единственото ви оръжие — отвърна Палас с хладината, която струеше от ледения поглед на Рейт. — Няма да посмеете да я нараните.
— Вероятно. Но от друга страна… Можем да нараним теб.
10.
В другата вселена, седнало пред зеленикавото сияние на електронните екрани, на които един слаб млад мъж стоеше на колене в реката, стиснал меч в ръка, тялото, в което някога се бе намирал Ма’елкот, изръмжа:
— Така е по-добре.
Тялото, в което някога се бе намирал Артуро Колбърг, отвърна:
— По-забавно е.
— Да, забавно. Като в Работническата клиника.
— Да.
— Да.
И в идеален синхрон двамата промърмориха:
— Жалко, че няма как да кажем на Каин, че изнасилваме жена му.
11.
И в този миг Палас Рейт започна да умира.
Дърветата, тревичките и цъфтящите растения из цяла Анхана увехнаха, пожълтели и оклюмали, и започнаха да се разтичат в черна смърдяща слуз. Тя вонеше на химикали, на киселини, метали и изгорели масла и навсякъде, където капеше по камък и дърво, оставяше ярки, постоянни петна. Бръшлянът, който се беше изкатерил по стените на двореца „Колхари“, се спаружи и от него закапа черно масло; царевицата, която беше избуяла по градските улици, се сгърчи и се разтече по калдъръма. На местата, където маслото се стече в реката, то избиваше рибата и прогаряше тръстиките; в конюшните, където хранилките се бяха превърнали в процъфтяващи градини, то избиваше по устните на конете, които се давеха, повръщаха и падаха на земята, ритайки безпомощно с крака.
На местата, където черното масло се стичаше по кожата на Палас Рейт, то я прогаряше. Върху раните избиваха едри пришки, които почерняваха и се пукваха; от тях изтичаше ново масло, което отново я изгаряше и задълбаваше все повече в плътта ѝ. Тя се измъкна от гниещата тръстика и се върна в реката; потопи се във водата, но тя не успя да отмие киселината. Киселината не се събираше върху кожата ѝ; тя изтичаше през нея.
Отвътре.
Тя се вкопчи с треперещи ръце в умиращата върба. Черпеше сила от реката — своята сила, — за да изцели тялото, което заемаше, за да го изгради наново, да поднови плътта и костите му. Но усилията ѝ раждаха нови потоци от черно масло; то беше част от нея, част от реката, част от силата ѝ и разяждаше плътта на Палас Рейт по-бързо, отколкото тя успяваше да я изцели. Реката виеше от болка с гласовете на крещящи хора и птици, с ръмженето на котки и писъците на ранени зайци и само една мъничка частица от тази болка беше физическа.
Мога да се помоля за помощ — но на кого? От кого би поискала помощ една богиня? Какво да направя?
— … можеш да се бориш…
Гласът от спомените ѝ беше на Хари, разбира се; какъв друг съвет би могъл да ѝ даде? Целият му живот беше борба.