Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Съществото погледна към потрепващото му тяло, сякаш искаше да му каже нещо, но не можеше да си спомни какво.
4.
Потрошен, накълцан и изгорен, скрит в тъмните и тайни дълбини на съзнанието си, Тан’елкот най-после започна да осъзнава истината.
Какъв съм глупак.
Имплантираният мислопредавател му въздействаше — правеше нещо с ума му, с душата му, — зовеше го, разкриваше едновременно себе си и него по начин, който ограничените му физически сетива никога нямаше да разберат. Светлинните остриета бяха ослепили очите му, но лишавайки го от зрение, те го бяха надарили с прозорливост.
Той видя смътно, като в позабравен спомен, Лицето в малката зала на двореца „Колхари“; Лицето, което бе най-висшият, най-чист израз на сънищата на един неспящ бог. Това Лице представляваше сложна скулптурна композиция, пъзел, съставен от глинените тела на Любимите му деца. Те бяха подредени в едно идеално цяло — прекрасно лице. И това бе Лицето на Ма’елкот, най-великата му творба: „Бъдещето на Човечеството“.
Сега, когато протегна метафоричната си ръка към символа на отнетата му божественост, той разбра, че този шедьовър не беше негово творение, а пророчество. И дори ръката, която протягаше към призрачното видение, не беше ръка от плът и кръв, а някакво подвижно скупчване на мънички фигури, хиляди на брой, голи и облечени, раждащи и умиращи, хранещи се, убиващи.
Тези мънички фигури се бяха превърнали в негова плът и кръв.
Той се бе превърнал в кошер на човечеството, в структурна основа, която организираше, оформяше и даваше цел на милиони дребни животи, които го подхранваха със своята преданост. Зашеметяващата промяна на перспективата го доближи с още един инч към истината: фигурите от пъзела бяха в реални размери. Самият той бе неописуем великан, построен от десетки милиони хора, двайсет милиона, повече…
Работници и Незаети, Инвеститори и Занаятчии, всички копнееха за хапка от Родината. Гладът им го смазваше, оставяйки го треперещ, задъхан, потящ се с капки от човешка кръв.
Очите му го бяха ослепили: този свят от сияещи стомана и стъкло, от токсични отпадъци и чуруликащи електронни гласове беше измама. Игра на ума. Капан за наивници. Узаконеното отчуждение, което се бе превърнало в метаструктура на съвременната Земя, го бе подмамило да мисли за себе си като за личност — измама, която не бе насочена специално срещу него, а срещу всички, срещу всеки от милионите, които заедно го превръщаха в онова, което беше.
Всеки от тези милиони, които живееха в тялото му, беше увил лицето си с бяло платно: Любовниците на Магрит, които се целуваха през качулки без дупки за очите.
Те дори не се досещаха, че са част от една много по-голяма фигура; качулките им пречеха да видят в какво са се превърнали. Платното бе увито около шиите им като примка за бесене. Тан’елкот почувства подобна примка около собствения си врат и изведнъж разбра, че главата му е увита в подобно платно.
Той повдигна слепените си ръце и разкъса плата пред очите си.
И откри, че също е малка част от едно огромно цяло — много по-голямо от него, както той бе по-голям от човека, който оформяше кожичката на палеца му: титаническа безформена планина от сляпо човечество, дори повече от планина. Самият Тан’елкот беше планина…
Тази безформена пулсираща маса имаше размерите на планета.
Размерите на Земята.
И в мътния си променящ се псевдоживот тя се оформи като свое собствено Лице, с безжизнени очи като езера от хора. Ноздрите му бяха по-големи от цели нации, устата приличаше на океан — широка и зейнала, като на малоумник.
Лице, което приличаше на Колбърговото.
А качулките на главите на милиардите хора, съставящи амебообразната опипваща Колбъргова маса, покриваха само очите им; милиардите усти бяха отворени и всяка от тях виеше за храна. Това бе общият глад за Родината, който гореше в него: не носталгия, а истински глад. Яркият красив свят, в който бе построил своето Лице, бе единствената храна за тази гладна маса.
Как боли да те измамят с такава лекота…
Беше вярвал, че той ги води напред; смяташе, че той ги е измамил; мислеше, че влиза в един взаимноизгоден съюз… А всъщност сам се беше предал още преди години, преди дори да дойде в този свят; той беше просто малко копие на Слепия бог. Представляваше просто връзка между това съставено от разнородни елементи същество и неговата храна; ръката му, езикът му…
Как така се случи, че аз трябва да нахраня чудовището, в което съм се превърнал, с моя свят?