Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Тя не можеше дори да се надява, че това е лъжа. Истината нахлу като мощен поток в съзнанието ѝ. Дванайсет милиарда човешки същества щяха да умрат. Може би дори повече. Не можеше да си го представи дори със силата си на бог: планета, покрита с килим от човешки трупове.
— Сега погледни към Отвъдие: представи си една нова Земя, недокосната. Представи си Земята такава, каквато би била под грижите на една добра богиня. Под водачеството на теб и твоята сила Ние бихме могли да превърнем този свят в една вечна градина.
Тя дори не можеше да надигне главата си, за да му отговори.
Истината я задушаваше.
Единствената нишка на съпротива, в която се бе вкопчила Палас, бе далечният отчаян вик на дъщеря ѝ.
7.
— Ах, да, Фейт. Един писател от твоя свят — Нашия свят — някога е представил проблема по следния начин: Ако можеш да подсигуриш бъдещото оцеляване и щастие на цялото човечество, като позволиш едно напълно невинно, абсолютно безобидно същество да бъде измъчвано до смърт, ще го направиш ли? Това представлява главоблъсканица само за смъртните. За боговете отговорът е ясен. Очевиден. Можеш да го откриеш в различни истории, накъдето и да се обърнеш: Атис, Дионисий, Исус Христос — изкупителни жертви, както и да ги погледнеш.
— Но Фейт — Палас почувства как яростта отново я изпълва. — Тя ми е ДЪЩЕРЯ!
— Но, скъпо момиче, ти самата я предаде на това мъчение. Ние просто използвахме инструмента, който създаде за Нас. Фейт? Шшт, Фейт, тук съм. Всичко е наред.
Но Фейт не спираше да хлипа. Все пак тя беше просто едно малко момиче: поредното в безкрайната литания от невинни души, измъчвани от бог. От двама богове — помисли си Палас. — Слепия бог и мен.
Тя можеше да изпее на Фейт човешки живот, но вместо това ѝ изпя собствената си мечта: за пълен и идеален съюз с онзи, когото обичаше.
Никога не ѝ беше хрумвало колко жестоко бе постъпила.
Как бих могла да знам?
И сега в себе си съзря Ма’елкот в цялото му великолепие: изсечените скули, разкошната коса, гърди като бъчва и рамене като топузи; видя прозрачната яснота на очите му, съвършеното благородство на веждите му. А до него стоеше Фейт, гола, хлипаща; двамата бяха свързани по някакъв начин, който тя не успяваше напълно да разбере: сякаш двете ръце на Фейт се бяха разтопили в обятията на Ма’елкот.
— Не е нужно да страда така; ти си тази, която удължава и засилва страданията ѝ. Само ти можеш още в този миг да я освободиш.
— Мога ли да я спася?
Образът на Ма’елкот протегна другата си ръка към Палас в жест на помирение. На приятелство. На съединение.
— Единственото, което трябва да направиш — каза той, — е да поемеш ръката Ни.
Но Палас Рейт му обърна гръб.
Дори не знаеше защо.
8.
— Поеми я — настоя образът на Ма’елкот. — Нима страданието на дъщеря ти означава толкова малко за теб? Поеми ръката Ни и Ние няма да имаме повече нужда от детето. Няма да имаме причина да я нараняваме.
Може би беше живяла твърде дълго с Хари; може би това бе причината.
— И нямаш причина да Ни откажеш.
Образът на Ма’елкот се раздвижи, надипли се като отражение в кана с вряща вода. За миг под класически красивите му черти се показа друго лице: череп с набръчкана пергаментова кожа, покрит с бледи струпеи и тъмни гнили петна. Кривите зъби бяха покрити със сивкавокафяви петна, в очите му грееше безкраен, безграничен глад, който я ужасяваше.
— Да, част от Нас желае тя да страда. Любовта към жестокостта е също толкова човешка, колкото любовта на майката към детето ѝ. Но след като се присъединиш към нас, желанията ти ще придадат цвят на Нашите. Научила си това от реката; не придава ли волята ти цвят на Песента ѝ? Присъедини се към нас.
— Не мога — проплака Палас.
Слепият бог ѝ показа едно момиченце, свито в уличката зад Работническия квартал на Манхатън. Малката размаза течащите си сополи с мръсна ръка и се закашля хрипкаво под сивкавия дъжд, чиито едри капки се пръскаха върху голото ѝ вратле.