Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Можеш ли да погледнеш това дете и да кажеш, че то няма право да диша чист въздух? Че няма право да яде прясна храна? Можеш ли да ѝ кажеш, че няма право да бъде свободна?
Момиченцето се зарови в планината от боклуци и извика радостно, когато намери мръсна кост от пилешко бутче с късчета месо по него.
— Аз служа на реката — отвърна колебливо Палас. — Това момиче не е моя отговорност…
— Напротив. Знаеш, че тя страда и че имаш силата да я спасиш. Какво престъпление е извършила тя, за да я обречеш на живота, който знаеш, че я очаква?
— Тя живее в света, който вие създадохте…
— И Ние поемаме отговорността за това. Борим се, за да го променим. А ти за какво се бориш?
Тя призова образа на извора на Великия Чамбайген преди появата на железопътната линия в Седлото на Хрил: кристално чист ручей над покрити с мъх камъни сред великолепието на Божиите зъби. Призова образа на девствената гора под планинските склонове, бавно реещ се орел, плясък на вода, причинен от мечка гризли, която лови сьомга…
— Хайде, мило момиче. Това е нелепо. Помисли си за миг за тази твоя мечка: трябва ли тя да застраши живота на малкото момиче, което си готова да убиеш без колебание?
— Няма да позволя на безличните ви милиарди да нахлуят в моя свят — рече отчаяно тя с настоятелна упоритост.
— Но те не са безлични, съвсем не. „Безлични милиарди“ е просто фраза. Това е лозунг, който ти си измисли, за да ги обезчовечиш: ако са някаква абстракция, ще ти е по-лесно да ги обречеш на ужасната им съдба. Но те не са абстрактни. Всеки е човешко същество, което обича и мрази, което плаче, когато е наранено, и се смее, когато е щастливо. Всички те са точно тук. Всеки има лице. Готова ли си да им обясниш със свои собствени думи защо трябва да се задавят до смърт с пепелта на Земята?
— Не се преструвай, че се тревожиш за тях!
— Знаеш, че се тревожим. Можеш да го почувстваш. Всеки от тях е част от Нас; как може да не се тревожим? Тревожим се точно колкото и те.
Тя не знаеше какво да отговори; дори в нов образ, логиката на Ма’елкот беше неоспорима. Тя не можеше да си представи, че ще позволи десет милиарда човешки същества да умрат заради мечките, лосовете и дърветата. И въпреки това се съпротивляваше, макар все още да не знаеше защо. Може би защото Отвъдие беше толкова красиво, а Земята беше толкова… грозна.
— Само защото Ние бяхме твърде млади — твърде слепи, — за да я оформим правилно. Отвъдие не трябва да има същата съдба. — Пред очите отново се появи видение: град, който надминава Атина в нейната Златна епоха; който надминава императорския Рим; град, който обхваща най-доброто от Лондон, Париж, Санкт Петербург; град с грацията на Ангкор Ват, с великолепието на Вавилон.
— Дори мечките, за които очевидно толкова те е грижа, и всичките дървета — всяко живо същество всъщност, което расте в земята или ходи по нея, плува във водите или се рее във въздуха — може да остане. — И навсякъде, където погледнеше тя, светът бе покрит с гори и градини, прерии и сребристите извивки на реки.
И точно това бе светът, за който бе мечтала, нали? Може би затова двамата с Хари не бяха намерили щастието заедно: този неин мечтан свят изобщо не го интересуваше. Той го ненавиждаше.
Казваше: „Вечно спокойствие? То е за мъртъвците.“
Казваше: „Вярно, за теб може да е град. На мен ми прилича на голяма ферма.“
— Разбира се — каза ѝ Слепият бог с лека насмешка. — В Нашия втори Рай няма място за Каин.
9.
Тя си спомни как седеше в симкреслото на Шермая Доул и гледаше куба със записа на „Заради любовта на Палас Рил“.
— Майната му на града — беше казал Каин. — Бих изгорил целия свят, за да я спася. — И тя така и не разбра как може да говори такива неща.
— И отговорът отново е много прост. Той е зъл. — От разпокъсаната памет на тялото, което тя обитаваше в момента, се надигна нов спомен: отново Хари, вече по-възрастен, със сиви кичури в косата, без брада, само с набола четина на брадичката, която заплашваше да стане двойна, свива рамене в носилката, която стои на ръба на кратер високо в Трансдейските планини, близо до Седлото на Хрил. „Бъдещето на човечеството — казва той бавно, с лека тъга, сякаш изрича грозна, но неизбежна истина — може да ходи да се шиба.“
Как можа да го каже? Наистина ли го вярваше?
— Виждаш ли? Ние не сме ти враг. Той е врагът. Той е превъплъщение на злото. Да ти изброим ли някои от престъпленията му?