Зовът на барабана [bg]

— Надявам се — каза той и взе ведрото ѝ с усмивка. — Ти защо мислиш така?

Тя кимна и вирна брадичка към нещо над рамото му.

— В прегръдката на старата луна има нова; това означава хубаво време на сушата, сигурно и в морето ще е такова.

Той се обърна и видя светлата извивка на сребриста луна, в която сияеше друг пръстен. Тя се носеше високо в безкрайното нощно светловиолетово небе, а индиговите води на морето поглъщаха отражението ѝ.

— Не си губи времето с приказки, момиче… питай го направо! — Обърна се точно навреме, за да чуе как някой изсъска това до рамото на Мораг. Жена на средна възраст. Мораг я изгледа лошо.

— Що не млъкнеш? — изсъска тя в отговор. — Казах ти, че няма да го направя!

— Упорито момиче си, Мораг — заяви по-възрастната жена и пристъпи смело напред. — Щом ти не щеш, аз ще го питам!

Жената сложи широката си длан на ръката на Роджър и му се усмихна очарователно.

— Как ти е името, момко?

— Макензи, мадам — отвърна той уважително, като сдържаше усмивката си.

— А, Макензи! Ето бе, Мораг, той сигурно е рода на мъжа ти и с радост ще ни услужи! — Жената се обърна победоносно към момичето, после пак към Роджър. — Тя кърми бебе и все е жадна. Една жена трябва да пие повече, когато кърми, иначе млякото ѝ ще спре; всички го знаят това. Но туй глупаво момиче не ще да те попита дали ще ѝ дадеш още малко вода. Ами че не можем да ѝ се сърдим за туй, нали? — попита реторично тя и се обърна да погледне към другите жени на опашката. И нищо чудно, че всички поклатиха глави като играчки на пружинка.

Ставаше тъмно, но лицето на Мораг видимо порозовя. Тя стисна устни и прие преливащото ведро с вода, като кимна рязко.

— Благодаря, господин Макензи. — Не го погледна, докато не стигна до люка — но там спря и се обърна през рамо към него с така благодарна усмивка, че той усети как се сгрява въпреки острия вечерен вятър, който го пронизваше през ризата и жакета.

Със съжаление видя, че опашката за вода свършва и емигрантите се прибират, люкът се затръшна над тях за нощта. Знаеше, че си разказват истории и пеят песни, за да минава времето и бе готов да даде много, за да ги чуе. Не само от любопитство, но и от копнеж — движеше го не жалост заради бедността им или пък мисълта за несигурното им бъдеще; завиждаше им заради усещането за връзка между тях.

Но капитанът, екипажът, пътниците и дори важният въпрос за времето заемаха само малка част от мислите на Роджър. Онова, за което мислеше ден и нощ, мокър и сух, гладен или сит, беше Бриана.

Той слезе в камбуза, когато се чу сигналът за вечеря и изяде, без да усеща, съдържанието на паницата си. Щеше да поеме втората вахта; затова легна в хамака си след вечерята, избирайки самотата и почивката пред възможността за компания на предната палуба.

Самотата, разбира се, беше илюзия. Люлеейки се леко в хамака, той усещаше всяко потрепване и обръщане на мъжа до него, потната топлина на спящите, разделени само от памучните мрежи. На всеки от мъжете се полагаха по осемнайсет инча пространство за спане и когато легна по гръб, Роджър установи, че раменете му надвишават позволеното пространство поне с по два инча от двете страни.