Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— Там е производството. Тук сме прекалено увлечени в проекто-конструкторска и развойна дейност. За нас това е по-скоро „летяща лаборатория“, а не оръжие, както доктор Тил каза веднъж…
— Липсва ли ти доктор Тил?
— Да. Той не беше в моята секция. Не го познавах добре.
— Жалко, че попадна под бомбардировката. Всички ние кръжим в една Елипса на Неопределеността, нали?
Пьоклер си позволи да погледне отрупаното бюро, достатъчно бързешком, за да бъде изтълкувано като нервност или остра реакция: „Аха-а, Вайсман, ти изглежда притежаваш твоя персонална Елипса.“
— Е, аз обикновено нямам време да се тревожа. Все пак „Мителверке“ е под земята.
— Тактическите участъци няма да бъдат под земята.
— Мислиш ли, че може да ме изпратят…
— Драги мой Пьоклер, в състояние ли е някой да предскаже къде ще бъдеш изпратен? — сви рамене Вайсман и награди Пьоклер с широка изкуствена усмивка. — Ще видим как ще се развият нещата.
Впоследствие, в Зоната, с вината му най-сетне превърната в някакво плътско-чувствено явление, боцкащо очите и мембраните му като алергия, на Пьоклер ще му се струва, че още тогава, онзи ден в кабинета на Вайсман, вече е трябвало да знае истината. Че е знаел истината със сетивата си, но е позволил всичките доказателства да бъдат препратени в друга папка и на друго място, откъдето няма да го тревожат. Знаел е всичко, но се е въздържал от единственото действие, което би могло да му донесе избавление. Трябвало е да удуши Вайсман още там на място, бръчките и гънките по тънкото гърло и адамовата ябълка да заиграят под ръцете на Пьоклер, очилата с дебели стъкла да се плъзнат надолу докато нерешителните очички се замъгляват безпомощно след техния окончателен помрачител…
Пьоклер бе помогнал със собственото си заслепление. Той знаеше за Нордхаузен и за концлагера Дора: виждаше изпосталелите от глад тела, очите на чуждестранните затворници отвеждани на работа в четири часа сутринта във вледеняващия студ и тъмнина, хилядите тътрещи крака в техните раирани униформи. И през цялото това време той бе знаел, че Илзе живее в превъзпитателен лагер. Но едва през август, — когато отпусната заповед пристигна както обикновено в ненадписания крафтхартиен плик и Пьоклер тръгна на север през сивите километри на Германия, която вече не можеше да познае, бомбардирана и обгорена, през военните села и дъжделивата виолетова пустош и най-после завари Илзе да го чака във фоайето на хотела в „Цвьолфкиндер“ със същия мрак в очите (как не го бе забелязал досега? изпълнените със сълзи и болка очни орбити), — той най-после съпостави фактите и направи съответното заключение. Месеци наред, докато баща й бе зает със своята нискоквалифицирана работа, тя е била затворница само на няколко метра от него, пребивана, може би насилвана… Ако трябва да проклина Вайсман, тогава значи трябва да проклина и себе си. Жестокостта на Вайсман бе не по-малко изобретателна от инженерните умения на Пьоклер, които представляваха Дедалова дарба позволяваща му да създаде необходимия за целта лабиринт между себе си и неудобствата от полагането на грижи за своята дъщеря. Бяха му продали комфорт, толкова много, изцяло на кредит, и понастоящем Те си удържаха неговите задължения.
В опит, малко закъснял, да бъде достъпен за болката, която би трябвало да е чувствал, сега той започна да я разпитва. Знае ли тя името на лагера? Да, Илзе потвърди — или й бе наредено да отговори — че лагерът се казва „Дора“. Вечерта, преди да тръгне за тук, тя била свидетел на обесване. Обикновено бесели вечер. Иска ли той да чуе за това? Иска ли да чуе…
Тя беше много гладна. Първите няколко дни двамата само ядяха, всичко каквото се продаваше в „Цвьолфкиндер“. В много по-малки количества от миналата година и много по-скъпо. Но анклавът от невинност продължаваше да бъде приоритетен обект, тъй че все пак имаше по нещо.
Обаче тази година децата бяха по-малко на брой. Фактически инженерът и момичето разполагаха с целия парк за тях. Виенското колело и повечето от другите атракции стояха неподвижни. Недостиг на гориво, обясни едно дете-пазач. Над главите им ревеше военната авиация. Почти всяка нощ виеха сирените и двамата гледаха как във Висмар и Любек се включват прожекторите и понякога чуваха бомбите. Какво правеше Пьоклер в тази страна на приказките, в тази лъжа? Неговата родина очакваше да бъде съкрушена между завоеватели от изток и запад: още там в Нордхаузен, докато подготвяха първите ракети за полеви изпитания, за изстрелване и осъществяване на старите като мира проектантски пророчества, истерията се бе развихрила до епични пропорции. Защо бяха пуснали в отпуск Пьоклер в такъв критичен момент? Кой друг получаваше отпуск в тези времена? И какво прави тук „Илзе“, не се ли предполагаше, че е твърде голяма вече за детски приказки? скоро напъпилите гърдички ясно личат под роклята, очите й едва ли не съвсем празни, се плъзгат без особен интерес по случайни момчета предопределени за „Фолксщурм“, по-големи момчета, които повече не проявяват интерес към нея. Те мечтаеха за заповеди, колосални експлозии и смърт, и ако я забелязваха, това бе изкосо, периферно, потайно… баща й ще я укроти… зъбките й ще гризнат дръвцето… някой ден ще имам цяло стадо такива като нея… но първо трябва да намеря моя капитан… някъде във Войната… но първо трябва да ме освободят от това местенце…