Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Този път тинктурата му повлия по различен начин. Не го обзеха никакви странни мисли и страхове. Всъщност в много отношения се чувстваше по-добре от друг път; по-уверен, по-спокоен, по-равнодушен. Откри, че магията вече не го вълнува толкова. В главата му се хлопаха врати и той тръгна да обикаля стаи и коридори вътре в себе си, в които не бе стъпвал от години. През първите десетина минути Стрейндж се почувства младеж, какъвто е бил на двадесет или на двадесет и две години, после се превърна в друг човек — такъв, какъвто винаги можеше да бъде, но по много причини не беше.

След приемането на тинктурата първото му желание бе да отиде в „Ридото“. Струваше му се нелепо, че е пристигнал във Венеция още в началото на октомври и нито веднъж не е ходил на подобно място. Но когато погледна джобния си часовник, установи, че часът е едва осем.

— Твърде рано е — каза той сякаш на себе си. Говореше му се, затова се огледа наоколо в търсене на събеседник. Поради липса на друг Стрейндж се обърна към малката дървена фигура в ъгъла: — През следващите три-четири часа няма да видим никого — осведоми я той.

Хрумна му, че за запълване на времето може да отиде и да потърси мис Грейстийл.

— Но сигурно леля й и баща й ще са с нея — отсече Стрейндж с раздразнение. — Глупости! Глупости! Глупости! Защо хубавите жени винаги се движат с тълпи от роднини? — той се погледна в огледалото. — Мили Боже! Това шалче сякаш го е връзвал орач!

През следващия половин час Стрейндж развръзва и връзва шалчето, докато остана доволен. После забеляза, че ноктите му са по-дълги от обичайното и не особено чисти. Започна да търси ножичка, с която да ги изреже.

Ножичката беше на масата. До нея имаше още нещо.

— Какво има тук? — попита той. — Хартийки! Хартийки с магически заклинания! — това му се видя много забавно. — Знаеш ли, може да ти се стори странно — каза Стрейндж на дървената фигура, — но аз познавам човека, който ги е писал! Казва се Джонатан Стрейндж — и като стана дума, мисля, че тези книги са негови — той започна да чете написаното. — Ха! Никога няма да познаеш с какви идиотщини се е захванал! Заклинания за призоваване на феи! Ха-ха! Заблуждава се, че му трябват, за да се сдобие със слуга от народа на феите и да възроди английската магия. Но всъщност го прави само за да ужаси Гилбърт Норел! Изминал е стотици мили и е дошъл в най-бляскавия град на света, а единственото, което го интересува, е какво мисли някакъв старец в Лондон! Ама че нелепо!

Стрейндж захвърли с отвращение листа хартия и взе ножичката. Обърна се и едва не си удари главата в нещо.

— Какво…? — започна той и не довърши.

От тавана висеше черна лента. На края й бяха завързани няколко тънки костици, стъкленица с тъмна течност — може би кръв — и изписано парче хартия. Дължината на лентата беше такава, че ако човек се разхожда из стаята, рано или късно неизбежно ще удари главата си във вързопчето. Стрейндж поклати глава, изумен от хорската глупост. После се наведе над масата и започна да изрязва ноктите си. Изминаха няколко минути.