Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Той понечи да възрази, че всъщност не е дал никакъв съвет, но в този миг джентълменът изчезна. Всички хора, коне, карети, котки и кучета тутакси се появиха отново и Стивън се блъсна в дебела жена с червена пелерина.
Стрейндж стана от леглото в отлично настроение. Беше спал осем часа без прекъсване. За пръв път от седмици не се беше будил през нощта, за да прави магии. Той реши, че като награда за успешното призоваване на фея днес ще почива. Малко след десет часа отиде в къщата, където бяха отседнали Грейстийл, и завари семейството да закусва. Стрейндж прие поканата им да закуси с тях, седна, хапна топли кифлички, пи кафе и съобщи на мис Грейстийл и на леля й, че днес е изцяло на техните услуги.
Леля Грейстийл с радост се отказа от предложението му в полза на племенницата си. Мис Грейстийл и Стрейндж прекараха времето до обяд в четене на книги за магия. Това бяха книги, които той й бе заел или тя беше купила по негова препоръка: „История на Краля Гарван за деца“ на Портисхед, „Животът на Мартин Пейл“ от Хикман и „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Стрейндж ги беше чел в началото на обучението си по магия и с учудване откриваше колко простички, почти наивни, му се струват сега. Доставяше му огромно удоволствие да ги чете на мис Грейстийл, да отговаря на въпросите й и да изслушва мислите й върху прочетеното — уверени, умни и както му се струваше, прекалено сериозни.
В един часа след лека закуска със студено месо леля Грейстийл обяви, че твърде дълго са седели у дома, и предложи да се разходят.
— Мистър Стрейндж, бих казала, че малко свеж въздух ще ви се отрази добре. Учените често пренебрегват разходките.
— Ние сме много скучни хора, мадам — весело се съгласи Стрейндж.
Денят беше хубав. Те тръгнаха из тесните улички и случайно се натъкнаха на поредица от интригуващи предмети: дървено изображение на куче с кокал в устата, ниша със светец, когото никой от тях не можа да познае, няколко прозореца, на които отначало им се стори, че има пердета от изключително фина дантела, но като ги разгледаха по-отблизо, пердетата се оказаха чисто и просто паяжини — плътно изплетени паяжини, обхванали всяко кътче на стаята. Нямаха екскурзовод, който да им разкаже за тези неща, наблизо нямаше човек, когото да попитат, затова те се забавляваха да изказват собствени предположения.
Малко преди да се стъмни, те излязоха на студено каменно площадче с кладенец по средата. Мястото беше необичайно празно и безлюдно. Паважът беше от старинни камъни. Околните сгради имаха неочаквано малко прозорци. Сякаш всички къщи се бяха обидили за нещо на площадчето и му бяха обърнали гръб. Имаше едно дюкянче, където се продаваше само локум в безброй разновидности и цветове. Беше затворено, но мис Грейстийл и леля й надзърнаха през витрината и се запитаха дали ще намерят пътя дотук, за да дойдат отново.
Стрейндж крачеше напред-назад. Не мислеше за нищо. Въздухът беше приятно студен и в небето бе изгряла първата звезда. Той долови странен стържещ звук зад гърба си и се обърна да види откъде идва.
В най-тъмния ъгъл на площадчето се издигаше нещо — нещо, каквото не бе виждал досега. Беше черно — толкова черно, че сякаш бе изтъкано от сгъстяващия се мрак. Главата или горната му част приличаше на старинна носилка, с каквито понякога се придвижват вдовиците в Бат. Тя имаше прозорци с черни завески. Но по-надолу носилката преминаваше в тяло и крака на голяма черна птица. Птицата беше с черен цилиндър на главата и носеше тънък черен бастун. Нямаше очи, но Стрейндж чувстваше, че го гледа. Върхът на бастуна й зловещо драскаше по каменния паваж.
Стрейндж предположи, че би трябвало да се страхува. Предположи, че би трябвало да направи някаква магия, за да пропъди нещото. В главата му се занизаха заклинания за отдалечаване, за прогонване, за предпазване, но кой знае защо, той не можа да се спре на нито едно от тях. Макар че нещото изглеждаше заплашително и злонамерено, Стрейндж имаше чувството, че в настоящия момент то не представлява заплаха нито за него, нито за останалите. По-скоро това беше предзнаменование за наближаваща опасност.