Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Тя от своя страна му обърна също толкова внимание, колкото на мис Грейстийл, на леля й и на всички останали посетители през последните няколко дни. Толкова, колкото котка обръща на нещо, което не я интересува.

— Искам първо да ви уверя — продължи Стрейндж, — че не съм от онези досадни посетители, които идват без определена цел и нямат какво да кажат. Аз имам предложение към вас, мисис Делгадо. За нас е изключителен късмет, мадам, че се срещаме точно в този момент. Аз мога да изпълня най-съкровеното ви желание, а в замяна вие ще изпълните моето.

Мисис Делгадо с нищо не показа, че е чула и дума от казаното. Цялото й внимание бе съсредоточено към чинийката с умрялата мишка и старческата й уста зееше лакомо.

— Наистина, мадам! — кресна Стрейндж. — Настоявам да оставите за малко вечерята си и да ме изслушате.

Той се наведе и премести чинийката. Мисис Делгадо едва сега забеляза, че Стрейндж е в стаята. Тя сърдито измяука и го погледна с негодувание.

— Искам да ме научите да бъда луд. Идеята ми е толкова проста, че се чудя как не ми е хрумвала по-рано.

Мисис Делгадо нададе протяжен вой.

— O, съмнявате се в благоразумието на начинанието ми? Може би имате право. Да желаеш собствената си лудост е много безразсъдно. Наставникът ми, жена ми и приятелите ми много биха се ядосали, ако чуеха — той млъкна. Подигравателното изражение слезе от лицето му, нотките на безгрижие изчезнаха от гласа му. — Но аз се разделих с наставника си, жена ми е мъртва, а от приятелите ми ме делят двадесет мили ледена вода и най-хубавата част от континента. За пръв път, откакто съм се захванал с тази странна професия, не съм длъжен да се съветвам с никого. Е, откъде да започна? Трябва да ми подскажете нещо — нещо, което да служи за символ, за съдина на лудостта ви — Стрейндж се огледа из стаята. — За съжаление вие като че ли не притежавате нищо друго освен роклята си… — той сведе поглед към чинийката в ръката си — …и тази мишка. Мисля, че предпочитам мишката.