Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Той седна и котките веднага се разбягаха. През счупен прозорец надничаше пълна луна. Като събра откъслечните си спомени, Стрейндж започна да сглобява последователността на събитията от вечерта. Спомни си заклинанието, с което промени облика на старицата, плана си да полудее, за да види фея. Отначало всичко му се струваше толкова далечно, сякаш това бяха събития, станали преди — о, преди около месец! Но все пак той седеше в същата стая и като погледна джобния си часовник, установи, че е минало съвсем малко време.
Мишката беше оцеляла. За щастие ръката му бе паднала върху нея и я беше опазила от котките. Той я прибра в джоба си и бързо излезе от стаята. Не искаше да остава и минута повече: стаята му се бе сторила отблъскваща от самото начало, а сега всяваше у него неописуем ужас.
На стълбите Стрейндж се размина с няколко души, но те не му обърнаха никакво внимание. Той беше омагьосал предварително обитателите на къщата и сега всички бяха убедени, че го срещат ежедневно, че той редовно идва тук и че няма нищо по-естествено от това. Но ако някой ги попиташе за името му, те не биха могли да отговорят.
Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“. Лудостта на старицата като че ли продължаваше да му действа. Хората, които виждаше на улицата, изглеждаха странно променени: израженията им бяха свирепи и неразгадаеми и дори походката им беше грозна и заплашителна. „Е, поне едно е ясно — каза си той. — Старицата е била съвсем луда. Не бих могъл да призова фея в това състояние“.
На другия ден Стрейндж стана рано и веднага след закуска се зае да стрие на прах трупа и вътрешностите на мишката с помощта на няколко широко разпространени магически похвата. Костите отдели и запази. После направи от праха тинктура. Това имаше две предимства. Първо (и съвсем не маловажно), поемането на няколко капки тинктура беше далеч по-малко отблъскващо от изяждането на умряла мишка. Второ, Стрейндж вярваше, че по този начин би могъл да регулира степента на лудостта си.
Към пет вечерта той получи тъмнокафява течност, която миришеше най-вече на брендито, послужило за направата на тинктурата. Сипа я в бутилка. После внимателно отброи четиринадесет капки в чаша с бренди и изпи сместа.
След няколко минути погледна през прозореца към „Санта Мария Дзобенито“. По тротоарите сновяха хора. Главите им бяха кухи отзад, отпред имаха лица като тънки маски. Във всяка кухина гореше по една свещ. Сега Стрейндж виждаше това с такава яснота, че се чудеше как не го е забелязал по-рано. Представи си какво ще стане, ако излезе навън и угаси няколко от свещите. Мисълта за това го накара да избухне в смях. Смееше се така, че едва стоеше на краката си. Смехът му ехтеше из цялата къща. С последните си нищожни останки разум той съобрази, че хазяинът и семейството му не бива да научават какво прави, затова си легна и заглуши смеха си във възглавниците, като от време на време риташе неудържимо при мисълта за смехотворната си идея.
На сутринта той се намери в леглото с дрехите и ботушите. Освен потното усещане за неудобство, което се получава, след като човек е спал облечен, Стрейндж се чувстваше както обикновено. Той се изми, обръсна се и си облече чисти дрехи. После излезе да хапне нещо. На ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ и площад „Сан Анджело“ имаше малко кафене, където Стрейндж обичаше да ходи. Всичко изглеждаше добре до момента, в който сервитьорът се приближи към масата и сложи на нея чаша кафе. Стрейндж вдигна поглед и видя в очите му искрица, подобна на мъничък пламък от свещ. Установи, че вече не помни дали хората имат в главите си свещи или не. Знаеше, че разликата между двете е огромна: едното е признак за здрав разум, другото — не, но той изобщо не можеше да си спомни кое какво беше.
Това донякъде го обезпокои.
„Единственият проблем с тинктурата — каза си Стрейндж — е, че наистина е много трудно да се прецени кога действието й е престанало. Досега не се бях замислял за това. Може би ще трябва да изчакам ден-два, преди да опитам отново.“
Но към обяд търпението му се изчерпа. Той се чувстваше по-добре. Беше склонен да мисли, че хората нямат свещи в главите си. „А и без това няма кой знае какво значение — успокои се Стрейндж. — Въпросът няма отношение към настоящото ми начинание.“ Той капна девет капки от тинктурата в чаша с „Вин Санто“ и пресуши съдържанието й.
Веднага започна да му се струва, че всички шкафове в къщата са пълни с ананаси. Беше сигурен, че под леглото и под масата също има ананаси. Тази мисъл така го разтревожи, че го обля студена пот и той се видя принуден да седне на пода. Всички къщи и дворци в града бяха пълни с ананаси, а хората на улицата криеха ананаси под дрехите си. Отвсякъде се носеше мирис на ананаси — едновременно сладък и остър.