Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— O, скъпа! — възкликна лелята. — Знаеш, че не беше това…

Докато вървяха през Гето Векио към канала Канареджо, изведнъж мис Грейстийл сви в една тъмна уличка и се изгуби от поглед.

— Флора! Какво става? — извика леля Грейстийл. — Какво видя? Ела насам, скъпа. Толкова е тъмно между къщите! Скъпа! Флора!

Мис Грейстийл отново излезе на светло със същата бързина, с която беше изчезнала.

— Няма нищо, лельо — каза тя — Не се плашете. Просто ми се стори, че чух някой да ме вика по име и отидох да проверя. Гласът ми прозвуча познато. Но нямаше никого.

При „Фондамента“ ги чакаше гондолата, с която бяха дошли. Гондолиерът им помогна да се качат и после плавно потеглиха. Леля Грейстийл се сгуши под навеса в средата на лодката. По брезента забарабаниха капки дъжд.

— Може би когато се приберем, ще заварим мистър Стрейндж с татко ти — каза тя.

— Може би — отвърна мис Грейстийл.

— А може да е отишъл пак да играе билярд с лорд Байрон — предположи леля й. — Странно е, че са приятели. Толкова са различни.

— Да, наистина! Но мистър Стрейндж ми каза, че в Швейцария лорд Байрон му се сторил далеч по-неприятен. С него имало други поетични люде, които поглъщали цялото му внимание и чиято компания той видимо предпочитал пред всяка друга. Мистър Стрейндж се оплака, че Негова светлост се държал нелюбезно.

— Е, това е много лошо. Но никак не ме учудва. Не се ли боиш от него, скъпа? От лорд Байрон имам предвид. Мисля, че аз бих се страхувала… малко.

— Не, не се боя.

— Е, скъпа, това е, защото си по-смела и по-добродетелна от другите. Наистина не знам какво би могло да те уплаши.

— О! Не мисля, че това се дължи на голямата ми смелост. Колкото до добродетелността ми — не мога да съдя. Никога досега не съм се изкушавала да направя нещо лошо. Просто лорд Байрон не би могъл да ми въздейства или да повлияе на мислите и действията ми. Аз не се чувствам застрашена от него. Но това не означава, че на света няма човек — не казвам, че вече съм го срещнала, — когото понякога бих се бояла да погледна от страх, че може да е тъжен или объркан, или замислен, или — още по-лошо — измъчван от някакъв таен гняв или обида, поради което не забелязва или не го е грижа, че го гледам.

На малкия таван на къщата в Гетото свещите на мис Грейстийл се стопиха и изгаснаха. Луната надникна в мизерната стаичка и старата дама от Канареджо започна лакомо да яде фрикасето, което дамите Грейстийл й бяха донесли.

Тъкмо когато се готвеше да глътне последната хапка, един глас заговори на английски:

— За съжаление приятелите ми не останаха достатъчно дълго, за да ни представят един на друг, а винаги е някак неловко двама непознати да седят в стая, без да завържат разговор, нали? Казвам се Стрейндж. Вие, мадам, може и да не помните, но се казвате Делгадо и аз се радвам да се запознаем.

Стрейндж стоеше облегнат на перваза на прозореца със скръстени ръце и гледаше изпитателно старицата.