Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Но макар че Стрейндж седеше затворен в стаята си край „Санта Мария Дзобениго“ и правеше магии, доктор Грейстийл почти не чувстваше липсата му поради честотата, с която се споменаваше името му. Случеше ли се да минат покрай Риалто и при вида на моста доктор Грейстийл да заговори за Шейлок, Шекспир и положението на съвременния театър, той винаги можеше да разчита, че ще научи мнението на Стрейндж по тези въпроси, защото мис Грейстийл бе отлично запозната с него и можеше да го защитава също така добре, както и своето собствено. Случеше ли се семейство Грейстийл да се загледат в картина на танцуваща мечка в магазинче за сувенири, мис Грейстийл не пропускаше възможността да каже на баща си за един познат на мистър Стрейндж, който държал препарирана кафява мечка зад стъклена витрина. Седнеха ли Грейстийл да обядват овнешко, мис Грейстийл непременно щеше да си спомни какво се случило веднъж на мистър Стрейндж, докато ядял овнешко в „Лайм Реджис“.

Вечерта на третия ден доктор Грейстийл изпрати на Стрейндж бележка с предложение двамата да седнат заедно на кафе и чашка италиански аперитив. Срещнаха се във „Флориан“ малко след шест часа.

— Радвам се да ви видя — каза доктор Грейстийл, — но ми се струвате блед. Сещате ли се да се храните? А да спите? Да се разхождате?

— Мисля, че днес ядох нещо — отвърна Стрейндж, — но не мога да си спомня какво беше.

Те поговориха известно време за дреболии, но Стрейндж беше разсеян. Няколко пъти отговаряше на доктора наслуки. После допи остатъка от грапата си143, извади джобния си часовник и каза:

— Надявам се да ме извините, но бързам. Имам ангажимент. Така че приятна вечер.

Доктор Грейстийл малко се изненада и не можа да не се запита какъв е този ангажимент. Навсякъде по света имаше хора, които се държат зле, но доктор Грейстийл бе останал с впечатлението, че във Венеция хората се държат по-зле и го правят по-често. Никой друг град не предоставяше толкова възможности за лошо поведение, а по стечение на обстоятелствата точно сега доктор Грейстийл бе особено загрижен за това Стрейндж да се държи безупречно. Затова той си придаде безгрижен вид и попита дали магьосникът няма среща с лорд Байрон.

— Всъщност не. Честно казано — Стрейндж присви очи и заговори с поверителен тон, — мисля, че намерих някого, който да ми помогне.

— Фея?

— Не. Друго човешко същество. Възлагам големи надежди на това сътрудничество. Но същевременно не знам как въпросното лице ще се отнесе към предложенията ми. Разбирате, че при тези обстоятелства не искам да го карам да чака.

— Не, в никакъв случай! — възкликна доктор Грейстийл. — Вървете, вървете!

Стрейндж се отдалечи и се превърна в един от многото черни силуети на площада, всичките с черни безизразни лица на фона на обляната в лунна светлина Венеция. Самата луна се гушеше сред облаци с внушителна архитектура, които сякаш образуваха в небето друг облян в лунна светлина град, който по великолепие можеше да си съперничи с Венеция и чиито големи дворци и улици се превръщаха в руини, сякаш капризен дух ги бе сложил там за илюстрация на бавния упадък на града отдолу.