Нож от блянове

Перин кимна отново. Правиш каквото трябва.

— Върни ме в лагера ни. Като върнеш Мишима и хората му в техния, с Девите можете да останете да преспите там, ако искате. — Това нямаше да спести много на Грейди до вдругиден.

— Не знам за Девите, милорд, но аз предпочитам довечера да се върна в нашия. — Извърна глава и без да става, се загледа към Портала, а той се стесни, както се беше разтворил, гледката през него сякаш се завъртя и се сви до вертикална сребристосиня резка, която остави пурпурна ивица в очите на Перин, щом загасна. — От тия дамане направо кожата ми настръхва, честно. Не искат да се освободят.

— Откъде знаеш?

— Говорих с някои от тях, докато сул-дам не бяха наблизо. Само като им подхвърлих дали не щат да им махнем нашийниците, само го намекнах, и те запищяха за сул-дам. Дамане плачеха, а сул-дам ги галеха и ме гледаха така, сякаш искат да ме изкормят с очи. Настръхнах, честно.

Стъпко заудря нетърпеливо с копито и Перин го потупа по врата. Грейди пак беше извадил късмет, че сул-дам не му бяха съдрали кожата.

— Каквото и да стане с дамане, Грейди, няма да е тази неделя, нито другата. И не ние ще го оправяме. Тъй че дамане ги остави на мира. Чака ни тежка работа и трябва да се свърши. — И сделка с Тъмния, която да се свърши. Тази мисъл я изтласка от ума си. Бездруго ставаше все по-трудно да си мисли, че Тилий Кирган е на страна та на Тъмния. Или Мишима. — Разбираш ли?

— Разбирам, милорд. Само казвам, че настръхвам.

Най-сетне се появи друга сребристосиня резка, ушири се в отвор, зад който се виждаше поляна сред големи редки дървета и ниска скална издатина. Перин се приведе над врата на Стъпко и премина. Порталът зад него примига и угасна и той подкара през дърветата, докато не излезе на широката поляна, където беше лагерът, близо до някогашното селце Британ, купчина гъмжащи от бълхи съборети-ни, които нямаше да изкусят човек дори и в най-мократа нощ. Часовите по дърветата не нададоха предупредителни сигнали, разбира се. Познаха го.

Точно в този момент нищо повече не искаше от това да може да се пъхне под завивките. Е, Файле, несъмнено, но след като я нямаше, искаше му се да е сам в тъмното. Сигурно сънят пак нямаше да го споходи, но щеше да изкара нощта както толкова пъти досега в мисли за нея, в спомени за нея. Но на десетина крачки от широкото лагерно заграждение със заострени колове дръпна юздите. Един ракен лежеше свит на земята край коловете, отпуснал дългия си сив врат, а жена с кафяво палто с качулка го чешеше по сбръчканата муцуна. Качулката и се беше свлякла на гърба и се виждаше късо подстриганата й коса и дребничкото й лице. Тя погледна Перин, все едно че го познаваше, но продължи с чесането. Седлото на гърба на странното същество по-бираше двама души. Изглежда, бе дошъл вестоносец. Перин обърна, влезе през един от тесните входове, оставени за конете, и продължи по тясната уличка. Но без да бърза. Почти всички вече си бяха легнали. Долови движение при коневръзите, в центъра на лагера, сигурно кайриенски коняри или налбанти, но кърпените платнени шатри и колибките, вдигнати от сплетени борови клони, бяха притъмнели и тихи. Никакво движение нямаше между ниските айилски шатри; само няколко стражи крачеха в най-близкия — майенския — участък на лагера. Майенците и геалданците не разчитаха много на мъжете от Две реки по дърветата. Във високата му шатра обаче светеше и човешки сенки играеха по стените й. Когато слезе пред шатрата, се появи Атан Чандин, пое юздите, чукна се с юмрук по челото и се поклони. Атан беше добър стрелец, инак нямаше да е тук, но беше прекалено раболепен. Перин влезе и откопча токата на наметалото си.