Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Помогни ми с тези капаци, Гаул.
Не беше нужно да го прави той. Щеше да му спечели само някол-ко минути, но нещо трябваше да прави. Гаул пъхна копието си под кожените ремъци на гърба си при другите. Акведуктът минаваше по билото, между четирите вятърни мелници, на височина до раменете на Перин и по-малко за Гаул, който се прехвърли от другата страна. Малко зад последните две мелници имаше бронзови халки от двете страни, с помощта на които можеха да се повдигнат тежките каменни плочи, широки две стъпки и пет на дължина, тъй че да се отвори отсек от шест стъпки. Не знаеше за какво служи този отвор. Имаше още един такъв, от другата страна. Сигурно за да се оправят клапите, които караха водата да тече само в една посока, или да се влиза и да се запушват пукнатини. Видя малките вълнички по водната повърхност — носеха се към Малден по каменния канал.
Мишима спря при тях, слезе от коня и погледна колебливо към Сюлин и Девите. Сигурно вярваше, че тъмнината крие лицето му. Миришеше тревожно. След него по разкаляния склон бързо се изкачи-ха първите сеанчански войници в червени куртки, всеки понесъл издути ютени торби. Издути, но не тежки. Тежаха не повече от по десет фунта. Една жилава жена изгледа подозрително айилците, остави своите торби на земята и сряза едната да я отвори. Шепа черни зрънца се изсипаха в калта.
— Това го прави над отвора — рече Перин. — Всяко зрънце да падне във водата.
Тя погледна Мишима, а той кимна отсечено и каза:
— Прави каквото ти заповяда лорд Перин, Арата.
Тя вдигна торбата и я изсипа в акведукта. Черните зрънца се понесоха към Малден. Беше пуснал щипка от тях в чаша с вода, макар и да не му се искаше да похаби дори толкова, и доста време мина, докато попият достатъчно вода, за да потънат. Надяваше се, че ще е достатъчно, за да стигнат до щерната в града. А можеше да се напоят и в самия акведукт. Тъй или иначе, щерната щеше рано или късно да се превърне в чай от вилняк. Светлината да дадеше дано да е достатъчно силен. С малко късмет — може би достатъчно силен, за да подейства на алгай’д’сисвай. Целта му бяха Мъдрите, които можеха да преливат, но бе готов да се възползва от всяко друго предимство. Светлината да дадеше дано да не стане по-бързо, отколкото очакваше. Ако Мъдрите почнеха да се олюляват много скоро, сигурно щяха да се досетят каква е причината, преди да е готов. Но единственото, което можеше да направи, бе да продължава, все едно че е сигурен кое кога точно ще стане. И да се моли.
Докато изсипят и втората торба в каменния канал, останалите вече започнаха да се трупат на билото. Първа дойде Сеонид, дребна женица, вдигнала черните си поли високо, за да не се окалят. Мишима отклони погледа си от Девите към нея и направи един от ония техни жестове „зло да бяга“. Странно, как можеха да вярват, че това върши работа? Войниците, строени в редица с торбите, също я зяпнаха, повечето опулени, и запристъпваха нервно от крак на крак. Никак не им беше леко на сеанчанците в близост до Айез Седай. Стражниците й, фурен и Терил, вървяха по петите й, всеки отпуснал десница на дръжката на меча си. И на тях им беше нервно със сеанчанците. Единият беше мургав, със сиви кичури в къдравата черна коса, другият — свет-локос и млад, със завити нагоре мустачки, но иначе си приличаха като две грахови зърна, високи, мършави и много сурови. Малко след тях се появи Роваир Кирклин, набит мъж с тъмна окапваща коса и мрачно лице. Не обичаше да се дели от Масури. Тримата носеха вързопи с храна и тежки мехове. Един висок мъж остави торбите си на ръба на канала, а жилавата жена тръгна надолу да донесе още. Колите бяха пълни догоре с такива торби.
— Запомни — каза той на Сеонид, — най-опасно ще е от щерната до крепостта. Ще трябва да минете по стената, а в града може да има Шайдо дори и толкова късно. — Галина така и не беше сигурна. Някъде в далечината глухо отекна гръм, после — втори. — Може да завали и дъждът ще ви прикрие.
— Благодаря — ледено му отвърна тя. Потъналото й в сянка лице беше самата маска на айезседайска ведрост, но мирисът й лютеше от възмущение. — Така и нямаше да го знам, ако не ми беше казал. — В следващия миг лицето й се смекчи и тя сложи ръка на рамото му. — Знам, че си притеснен за нея. Ще направим каквото можем. — Тонът й не че беше точно топъл — никога не беше топъл, — но не беше и леден като преди малко, а мирисът й се смекчи до съчувствие.
Терил я повдигна на ръба на акведукта — сеанчанецът, който изпразваше торбата вилняк във водата, висок тип с почти толкова белези, колкото Мишима, за малко да я изтърве — а тя леко се намръщи, след което се спусна във водата и ахна. Сигурно бе много студена. Приведе глава и скоро се скри от очите им — към Малден. Фурен тръгна след нея, после — Терил, а накрая и Роваир. Трябваше силно да се наведат, за да се поберат под капака на акведукта.