Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Нощта бе достатъчно хладна и въпреки кожената подплата на наметалото Перин потръпна, щом вятърът задуха по-силно. Лимбът около дебелия лунен сърп предричаше, че скоро отново ще завали. От гъстите облаци, лазещи под него, бледата светлина ту гаснеше, ту се усилваше, гаснеше и се усилваше, но за очите му бе достатъчна. Седеше в седлото на Стъпко малко зад края на дърветата и наблюдаваше четирите сиви каменни вятърни мелници — всъщност помпи, но за Перин си бяха мелници — на поляната на билото: белите им платна ту лъсваха, ту потъваха в сянка при въртенето. Механизмите скърцаха шумно. Шайдо едва ли изобщо знаеха, че трябва да ги смазват, за да работят добре. Каменният акведукт бе като тъмна резка, изпънала се на изток над високи каменни арки, през изоставени ферми и оградени със синори нивя — Шайдо ги бяха засели твърде рано, при толкова дъжд — към друго възвишение и езерото отвъд него. Перин подръпна тежкия чук в клупа на колана си. Малден и Файле. Само след няколко часа щеше да добави още един възел на каишката в джоба си.
Изключи всички мисли в ума си. „Готови ли сте, Снежно утро? Достатъчно близо ли сте вече?“ — помисли си. Вълците избягваха селищата, а при ловните дружини на Шайдо, шарещи из леса през целия ден, стояха по-настрана от Малден от обичайното.
„Търпение, Млади бико“ — прокънтя отговорът в главата му, с лека нотка на раздразнение. Но пък Снежно утро по нрав си бе раздразнителен, покрит с белези самец, на доста почтена възраст за вълк; веднъж сам беше убил леопард. Старите рани понякога му пречеха да заспи за много дълго. „След два дни, както каза. Там ще сме. Хайде, остави ме да се опитам да поспя. Утре трябва да половуваме добре, защото вдругиден не ще можем“. Бяха, разбира се, по-скоро образи и миризми — „два дни“ беше слънцето, обикалящо два пъти небето, а „лов“ — глутница, тичаща с вирнати муцуни след мирис на сърна — но умът на Перин превръщаше образите в думи още докато ги виждаше в главата си.
Търпение. Да. Припряността разваляше работата. Но след като бе толкова близо, беше трудно. Много трудно.
От тъмната врата на най-близката вятърна мелница се появи фигура и размаха над главата си късо айилско копие. Скърцането го беше убедило, че мелниците все още трябва да са пусти — пусти бяха, когато Девите ги бяха огледали, а никой нямаше да се примири с този шум повече, отколкото се налага — но все пак бе изпратил Гаул с няколко Деви да се увери така ли е.
— Да тръгваме, Мишима — рече той и стисна юздите.
— Как изобщо можеш да виждаш нещо? — измърмори сеанчане-цът. Избягваше да поглежда. Перин, защото златните му очи светеха в нощта. Първия път, когато видя това, нашареният с белези мъж подскочи. Тази нощ не миришеше весело. Миришеше напрегнато. Но той се обърна през рамо и подвикна тихо: — Изкарайте колите напред. Хайде, бързо. Бързо. И по-тихо, че ушите ще ви откъсна!
Перин сръга дорестия жребец, без да изчака другите, нито шестте коли с високите колела. Обилно смазаните оси ги правеха безшумни, колкото можеше да са безшумни коли. За него все пак бяха шумни — конските копита жвакаха в калта, скърцането на дъските също бе силно, но се съмняваше, че друг някой ще ги чуе дори от петдесет разтега, а сигурно и по-отблизо. На билото на ниския хълм слезе и пусна юздите на Стъпко. Като обучен боен кон, жребецът щеше да стои на място, все едно че е спънат, докато юздите му висят. Вятърните мелници стенеха и крилата им леко се обръщаха, щом вятърът сменеше посоката си. Бяха толкова високо, че можеше да ги пипне само ако подскочеше, щом се спуснат надолу. Взря се към последното възвишение, зад което се криеше Малден. Дървета не растяха по него, само ниски храсти. Нищо не се движеше в тъмното. Само още един рид между него и Файле. Девите бяха излезли навън и стояха до Гаул, всички забулени.
— Никой няма — рече Гаул, високо. Бяха толкова близо до мелниците, че скърцането им щеше да заглуши шепота.
— Прахта е непокътната от предишния път — добави Сюлин. Перин се почеса по брадата. Толкова по-добре. Ако се бе наложило да убият Шайдо, можеха да извлекат труповете, но липсата на убитите все пак щеше да проличи и това щеше да привлече вниманието им към мелниците и акведукта. И някой можеше да помисли за водата.