Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Защо Ранд не беше забелязал? Нинив посегна към кесията си да извади билки, но спря. С какво можеха да помогнат билките? Трябваше да прибегне до Единствената сила, за да Изцери такава рана. Отпра парче от дрехата на Аланна да направи превръзка и се опита да притегли сайдар за Цяра.
Ранд обаче го държеше и нямаше да го пусне. Тя се опита да го избута назад, но той задържа още по-здраво. Всъщност като че ли преливаше от него по някакъв начин, но Нинив не можеше да види сплитовете.
Проклятие! Трябваше й сайдар! Не беше виновен Ранд. Не можеше да й даде никаква сила, докато водеше кръга.
Нинив отново притисна раната на Аланна. Чувстваше се безпомощна. Смееше ли да извика на Ранд да я освободи от кръга? Тогава Моридин несъмнено щеше да се нахвърли и върху нея, и върху Аланна.
Какво да направи? Ако Аланна умреше, Ранд щеше да обезумее. И това сигурно щеше да е краят му… и краят на Последната битка.
Мат сечеше с брадвата, за да заостри върха на дървото, и говореше:
- Значи, няма нужда да е красиво. Няма да впечатляваме щерката на кмета с майсторлък, нали така?
Мъжете и жените, които гледаха, кимаха мрачно. Бяха селяци, земеделци и занаятчии, като хората, които бе познавал в Две реки. Хиляди се бяха стекли под неговата команда. Не беше подозирал, че ще са толкова много. Добрите хора на земята бяха дошли да се бият.
Според Мат бяха побъркани, всички до един. Ако той можеше да избяга, щеше да се е сврял в някое мазе. Да го изгори дано, щеше да се е опитал поне.
Ония зарове трополяха в главата му още откакто Егвийн му даде власт над всички армии на Светлината. Това да си тавирен не струваше и пукната пара.
Продължи да оформя кола за палисадата. Един тип го гледаше особено внимателно - стар селяк с толкова груба кожа, че мечовете на тролоците сигурно щяха да отскачат от нея. Изглеждаше му познат, незнайно защо.
„Да ги изгори дано тия спомени”, помисли Мат. Типът несъмнено приличаше на някого от спомените, които му бяха дадени. Не можеше да си _спомни_ обаче. Някаква… кола? Сенчест?
- Хайде, Реналд - каза непознатият на един от приятелите си - селянин като него, от Пограничниците, ако се съдеше по вида му. - Да идем да накараме другите да се разбързат.
Двамата се отдалечиха, а Мат довърши кола, избърса чело, посегна за следващото дърво - нямаше да е зле да покаже още веднъж на тия овчари как се прави - и точно тогава един в кадин-сор дотича нагоре почти по довършения насип на палисадата.
Юриен беше със светла рижава коса, късо подрязана, ако не се броеше опашката отзад. Вдигна ръка на Мат за поздрав, докато минаваше.
- Възбудени са, Матрим Каутон - подхвърли, без да спира. - Мисля, че идват насам.
- Благодаря - подвикна след него Мат. - Длъжник съм ти.
Айилецът се обърна към него и за секунди продължи да тича заднешком.
- Просто спечели битката! Хванах се на бас за мях _уускай_ за успеха ни.
Мат изсумтя. Единственото по-смущаващо от намръщен айилец беше ухилен айилец. Бас? За изхода от тази битка? Що за бас беше това? Ако загубеха, никой нямаше да живее достатъчно, за да си прибере…
Мат се намръщи. Всъщност залогът си беше доста _добър_.
- Кого намери да се хване на този бас? - викна Мат. - Юриен?
Но Юриен вече беше много далече и не го чу.
Мат измърмори, после подаде брадвата на слабичката тайренка, която стоеше до него.
- Не им позволявай да се отпуснат, Цинд.
- Да, лорд Каутон.
- Не съм никакъв лорд - сопна се по навик Мат, докато взимаше ашандарея си. Тръгна надолу, но после се обърна да погледне вдигащата се палисада и видя няколко от Смъртната стража, обикалящи покрай редиците работници като вълци овци. Поклати глава и продължи.
Нямаше време войските му да се подготвят. С помощта на порталите бяха изпреварили тролоците, но не се бяха спасили. Светлина, _нямаше_ спасение. Но все пак му бяха дали избор на бойно поле, а това място, наречено Мерилор, щеше да свърши най-добра работа.
„Все едно избираш място за собствения си гроб - помисли Мат. - Бих предпочел изобщо де не се налагаше да избирам.”
Палисадата се вдигаше пред горите източно от полето. Не беше имал време да отдели или обкръжи с отбранителен вал целия район, а и бездруго нямаше да е много смислено да го прави. С преливащите шараи Сянката щеше да разкъса стените като меч коприна. Но някои палисади, с пътеки отгоре по насипа, щяха да осигурят на стрелците му височина за прицел по тролоците.
Разполагаше с две реки. Река Мора течеше на югозапад и минаваше между Височините и хълма Дашар. Източният й бряг беше в Шиенар, северният - в Арафел. Вливаше се в река Еринин, която течеше право на запад, в южния край на полето.