Спомен за светлина

Нещо не беше наред с Ранд.

Нинив се вкопчи в сталагмита, та ветровете да не я издърпат в нищото пред нея. Моарейн го беше нарекла „естеството на Тъмния”, но не беше ли това Вярната сила? Още по-лошо: щом естеството му беше в света, не означаваше ли това, че се е освободил? Каквото и да представляваше, природата му беше чисто зло и изпълваше Нинив с ужас, какъвто не беше изпитвала никога.

Тъмния притегляше с мощна сила всичко, което беше близо до него. Нинив се страхуваше, че ако се пусне, ще я глътне. Това _нещо_ вече беше откраднало шала й и той беше изчезнал. Ако я издърпаше, животът й щеше да свърши. А навярно и душата й.

„Ранд”, помисли Нинив. Можеше ли да му помогне някак? Той стоеше пред Моридин, меч срещу меч. Замръзнали сякаш във времето. Пот лъщеше по лицето на Ранд.

Кракът му бе докоснал онзи непрогледен мрак. И тогава той беше замръзнал, и Моридин също. Бяха като статуи. Въздухът виеше около тях, но като че ли не им влияеше, както на Нинив. Стояха така от поне петнайсет минути.

Беше минало по-малко от час, откакто бяха влезли в ямата, за да се изправят срещу Тъмния.

Нинив гледаше плъзгащите се по пода камъни и как черното ги засмуква. Дрехите й се диплеха и плющяха под напора на силния вятър, както и на Моарейн, присвита наблизо и също вкопчена в своя каменен зъб. За щастие вонята на сяра, която бе изпълвала пещерата, беше засмукана от чернотата.

Не можеше да използва Единствената сила. Ранд притегляше всяка частица от нея, която можеше да задържи, макар че като че ли нищо не правеше с нея. Можеше ли да стигне до Моридин? Той сякаш не можеше да се движи. Ако хвърлеше камък по главата му? Щеше да е по-добре, отколкото да чака.

Провери дали може да удържи на притеглянето към нищото, като разхлаби хватката си за сталагмита. Мигновено започна да се плъзга и бързо го сграбчи пак.

„_Няма_ да прекарам Последната битка, вкопчена в някаква скала! - помисли си тя. - Не и в една и съща през цялото време поне.” Трябваше да рискува. Да тръгне право напред изглеждаше твърде опасно, но ако се движеше странично… да, наблизо, вдясно от нея, имаше друг сталагмит. Пусна се и къде с плъзгане, къде с драпане, успя да се добере до него. Оттам зърна друг, пусна се предпазливо и се вкопчи в него.

Беше много бавно обаче. „Ранд, глупак такъв!”, помисли Нинив. Ако беше оставил на нея или на Моарейн да води кръга, сигурно щяха да могат да направят нещо, докато той се биеше!

Посегна към друг сталагмит и спря, щом видя нещо вдясно. За малко да изпищи. Там се беше присвила _жена_, до стената, защитена от вятъра. И май плачеше.

Нинив погледна към Ранд, който все още бе замръзнал във времето с Моридин, после се приближи към жената. Сталагмитите тук бяха по-нагъсто и й даваха възможност да пропълзи по-безопасно.

Стигна до жената и видя, че е окована с вериги за стената.

- Аланна? - извика Нинив, за да надмогне воя на вятъра. - Светлина, какво правиш тук?

Айез Седай примига към нея. Очите й гледаха мътно, сякаш беше обезумяла. Нинив я огледа и видя, че цялата лява страна на тялото й е в кръв от рана от нож в корема. Светлина!

Защо я бяха намушкали и я бяха оставили тук? „Тя обвърза Ранд - сети се Нинив. - О, Светлина!” Това беше капан. Моридин бе оставил Аланна тук да й изтече кръвта, преди да се изправи срещу Ранд. Когато Аланна издъхнеше, Ранд - като неин Стражник - щеше да полудее от гняв и Моридин лесно щеше да го унищожи.