Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Файле го погледна и Олвер й отвърна с широка усмивка, като вложи в нея възможно повече увереност. Нямаше да е добре Файле да разбере колко е уплашен.
Повечето жени харесваха широката усмивка. Беше я упражнявал, макар да не беше използвал хиленето на Мат за модел. Мат винаги го караше да се чувства гузен. Човек научава усмивките, когато е принуден да се грижи сам за себе си, а на Олвер усмивката му трябваше, за да изглежда невинен. И _беше_ невинен. Общо взето.
Файле не му се усмихна. Олвер смяташе, че е доста хубава, въпреки този нос. Не беше много мека обаче. Кръв и пепел, от този сърдит поглед желязо можеше да ръждяса.
Файле яздеше между Аравайн и Ванин. Въпреки че си говореха тихо, Олвер чуваше какво си казват. Постара се да гледа настрани, за да не си помислят, че подслушва. И не подслушваше. Просто искаше да е извън дирята прах от другите коне.
- Да - шепнеше Ванин. - Може и да не изглежда така, но сме близо до Изпепелените земи. Майка ми да изгори дано, не мога да повярвам, че отиваме там. Но усещате ли въздуха? Става по-хладен. Не сме виждали нищо _наистина_ гадно след ония триоки гадини вчера заранта.
- Близо сме - съгласи се Аравайн. - Скоро ще сме близо до Тъмния, в земя, където не расте нищо, покварено или не, където няма никакъв живот, дори от по-гадните неща от Погибелта.
- И това би трябвало да ни успокои, така ли?
- Не съвсем - отвърна Ванин и избърса чело. - Защото Тварите на Сянката тук горе са по-опасни. Ако оцелеем, ще е заради проклетата война. Всички Твари на Сянката са впрегнати в битката. Ако имаме късмет, Пограничните земи, освен около самата Шайол Гул, ще са празни като кесията на човек след сделка с проклетия Морски народ. Ще ме прощавате за езика, милейди.
Олвер присви очи към планинския връх.
„Ето къде живее проклетият Тъмен - помисли си. - И Мат сигурно е там, а не в Мерилор.” Мат все говореше как човек трябвало да стои настрана от опасностите, но вечно се забъркваше в опасни неща. Олвер смяташе, че Мат просто се опитва да е скромен, но не му се получава. Иначе защо щеше да твърди, че не е хубаво да си герой, а накрая винаги налиташе към проклетите опасности?
- А тази пътека? - попита Файле. - Каза, че май някой е минал по нея наскоро. Не значи ли това, че тук изобщо не е такава пустош, както твърдиш?
- Наистина е минавано - изсумтя Ванин.
- Фургони - каза Аравайн. - Не знам дали това е добър знак, или лош.
- Не мисля, че изобщо има добри знаци тук - отвърна Ванин. - Може би трябва просто да си харесаме някое местенце, да се спотаим и да изчакаме.
Въздъхна и отново избърса челото си, макар Олвер да не разбра защо. Ставаше доста студено - усещаше се, още през деня. А и като че ли растенията вече бяха по-малко. Виж, точно за това нямаше нищо против.
Погледна назад към дърветата, които бяха отнели живота на горкия човек. Наоколо като че ли нямаше други като тях, особено напред по пътеката.
- Не можем да си позволим да чакаме, Ванин - каза Файле. - Смятам да се върна в Мерилор, по един или друг начин. Прероденият Дракон ще се бие при Такан’дар. Там трябва да отидем, за да се измъкнем от това прокълнато място.
Ванин изпъшка, но Олвер се усмихна, щом чу това. _Щеше_ да стигне до Мат и да му покаже колко опасен може да е в битка. А после…
Ами, после Мат може би нямаше да го изостави, както бяха направили другите. Това щеше да е добре, защото на Олвер щеше да му трябва помощ, за да издири онези Шайдо. След всичко, което бе научил в Бандата, беше сигурен, че никой повече няма да го разиграва. И никой повече нямаше да му отнема хората, които обичаше.
- Има описания в архивите, обясняващи това, което видяхме. - Кацуан взе чашата си с чай, за да си стопли ръцете.
Айилското момиче, Авиенда, седеше на пода на палатката. „Какво ли не бих дала, за да я имам тази в Кулата”, помисли Кацуан. Тези Мъдри… имаше бойна стръв у тях. Здрава захапка, като у най-добрите жени в Бялата кула.
Кацуан все повече се убеждаваше, че Сянката от години е разработвала план да подрони Бялата кула. Продължаваше много по-надълбоко от нещастното детрониране на Сюан Санче и господството на Елайда. Сигурно бяха минали десетилетия, столетия. Но броят на Сестрите от Черната Аджа - стотици, не десетки, както беше предполагала Кацуан - крещеше за това, което се бе случило.
Засега Кацуан трябваше да действа с това, с което разполагаше. Това включваше тези Мъдри, лошо обучени в използването на сплитовете, но упорити и твърди. Полезни. Като Сорилея, въпреки слабостта й в Единствената сила, която седеше по-назад в палатката и наблюдаваше.