Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Е, добре — каза Джул, — да речем, че си направим съюз. Но нали няма съюз без водач. И като хванат водача — край на съюза.
— Ще трябва да помислим за това някой път рече Уили. — Цяла година как съм тук, а надниците все падат. Днес не можеш вече да изхраниш семейството си и от ден на ден става все по-зле. Какво тогава, да седим със скръстени ръце и да гладуваме ли? Просто не знам какво да правя. Хранят конете дори когато стоят без работа, на господаря им и през ум не му минава да ги мори от глад. А когато му работят хора, хич не го интересува това. Излиза, че конете се ценят повече от хората, нали? Не мога да я разбера тая.
— На мен дори не ми се ще да мисля за тези неща — каза Джул. — А трябва. Ето аз имам дъщеря. Сами знаете — хубавица. Една седмица тук й дадоха награда за хубостта й. А какво я чака в живота? Слабее не от ден на ден, а с всеки изминал час. Жал ми е да я гледам. Хубавица… А накрая няма да издържа и ще направя нещо!
— Какво? — попита Уили. — Какво ще направиш — ще станеш крадец и ще отидеш в затвора ли? Или пък ще убиеш някого, за да увиснеш на бесилката?
— Не знам — отговори Джул. — Просто ще пощурея, просто ще пощурея!
— Много пъти ще си спомням за танците в този лагер — рече Том. — Такива рядко ще видиш. Е, време е вече за сън. Всичко хубаво. Ще се срещнем пак някъде. — Той се сбогува с двамата.
— Непременно — каза Джул.
— Хайде сбогом! — Том се отдалечи и се изгуби в мрака.
В тъмната палатка на Джоудови Рути и Уинфийлд лежаха на дюшека, а майка им се беше настанила до тях. Рути прошепна:
— Майко…
— Какво? Още ли не си заспала?
— Майко… а там, където отиваме, ще има ли игрище за крокет?
— Не знам. Спи. Утре ще ставаме рано.
— Тогава по-добре да останем тук, защото има игрище.
— Ш-шт!
— Майко, а Уинфийлд днес удари едно момче.
— Не е сторил добре.
— Знам. И аз това му казах. Удари го точно по носа и, дявол да го вземе, като потече оная ми ти кръв!
— Не бива да приказваш така. Не е хубаво.
Уинфийлд обърна към тях лице.
— То ни нарече оки — с омраза рече той. — А за себе си казва: аз не съм оки, аз съм от Орегон. А вие, казва, сте мръсни оки. Затова го ударих.
— Ш-шт! Не са хубави тези работи. Нека ви дразни, какво от това?
— Не искам да ме дразнят — злобно отвърна Уинфийлд.
— Ш-шт! Спете.
Рути каза:
— Да беше видяла — като рукна оная ми ти кръв, цялата риза му изцапа.
Майката измъкна ръката си изпод одеялото и лекичко шляпна Рути с пръст по бузата. Момичето притихна за миг, после заподсмърча и едва чуто заплака.
В санитарната постройка, в два съседни клозета, седяха бащата и чичо Джон.
— Да постоим повечко, като за последен път каза бащата. — Хубави клозети. Помниш ли как се изплашиха малките, когато пуснаха за пръв път водата?
— И аз на първо време се плашех — рече чичо Джон. Той грижливо повдигна панталоните си нагоре. — Чувствувам се все по-зле — продължи той. — Май че пак ще съгреша.
— Няма да съгрешиш — каза бащата. — Няма пари. Дръж се. За греха ще ти трябват два долара, не по-малко, а откъде ще ги вземеш сега?
— Да, вярно… Само че на мен и мислите ми са грешни.
— Нищо. Нали за мислите не трябват пари.
— Все едно, това е грях — каза чичо Джон.
— Затова пък е евтино — отвърна бащата.
— Ти недей се шегува с греха.
— Не се шегувам. Живей си спокойно. Винаги правиш така: когато сме пред някаква трудност, почваш да приказваш за греховете си.
— Знам — отвърна чичо Джон. — Винаги е било така. Но вие и половината от греховете ми не знаете.
— Дръж си ги за себе си.
— Ето и в клозетите — седя и все ми се струва, че това е грях.
— Тогава върви в храстите. Хайде, вдигай гащите си, да вървим. Време е за сън. — Бащата издърпа презрамките на комбинезона си и ги закопча. Той пусна водата и дълго стоя, гледайки замислено как тя се върти в чинията.
Беше още тъмно, когато майката събуди семейството. През отворените врати на осветените през нощта санитарни постройки струеше бледа светлина. От съседните палатки се чуваха разнообразни хъркания.
Майката каза:
— Ставайте, измъквайте се. Време е за път. Скоро ще се развидели. — Тя отвори скърцащата вратичка на фенера и го запали. — Ставайте, ставайте.