Сияйни слова

Адолин седеше в стол с висока облегалка, държеше чаша вино и слушаше тътена на бурята отвън. Би трябвало да се чувства в безопасност в този бункер във вътрешността на скалата, ала в бурите имаше нещо, което срязваше всяко усещане за безопасност, колкото и разумно да е то. Адолин щеше с радост да посрещне дъждовния сезон и края на годината.

Вдигна чаша да поздрави Елит, който крачеше тромаво недалеч. Не го беше забелязал горе на терасата, но това укритие тук се ползваше и от няколко продавници на Външния пазар.

— Готов ли си за дуела? — заговори го Адолин. — Накара ме да чакам цяла седмица, Елит.

Ниският и плешив Елит отпи от виното си и свали чашата, без да го погледне.

— Братовчед ми замисля да те убие, задето ме предизвика — рече той. — Веднага щом убие мен, понеже приех. — Той най-сетне се обърна към Адолин. — Но когато те стъпча в пясъка и туря ръка на всички Брони на твоето семейство, аз ще бъда богат, а той ще потъне в забрава. Дали съм готов за дуела? Та аз копнея за него, Адолин Колин.

— Ти беше този, който поиска време — отбеляза Адолин.

— Само за да предвкусвам по-дълго онова, което ще ти сторя — отговори Елит, усмихна се с бледите си устни и си тръгна.

Зловещ човек. Е, Адолин щеше да се разправи с него след два дни, когато беше определен дуелът им. Преди това обаче предстоеше утрешната среща с паршендката Броненосец. Срещата тегнеше над Адолин като гръм. Ако най-после успееха да стигнат до мир, какво ли щеше да означава това?

Вглъби се в тази мисъл, докато гледаше виното си и слушаше с половин ухо как зад гърба му Елит бъбри с някого. Гласът беше познат, нали?

Адолин изправи гръб и погледна през рамо. Откога Садеас беше зад него и защо не го бе забелязал на влизане?

Садеас се обърна към него и му се усмихна хладно.

Навярно той просто…

Садеас тръгна към него, сключил ръце зад гърба си. Облечен бе в модна къса горна дреха, кафява и отворена отпред, а на врата му беше вързано бродирано зелено шалче. Вместо копчета имаше скъпоценни камъни, изумруди — в тон с шалчето.

Бурята да го отнесе. Не му се занимаваше със Садеас днес.

Върховният принц седна до Адолин. И двамата бяха с гръб към камината, където един парш тъкмо почваше да стъква огъня. В помещението се носеше ниското жужене на притеснени разговори. Колкото и да беше хубаво вътре, човек никога не можеше да се почувства напълно удобно по време на буря.

— Млади ми Адолин — подзе Садеас. — Какво ще кажеш за дрехата?

Адолин отпи от виното — не си вярваше достатъчно, та да отговаря на Садеас.

Би трябвало просто да стана и да си ида. Но не стана. Малка част от него искаше Садеас да го предизвика, да свали задръжките му, да го накара да направи нещо глупаво. Убиеше ли го тук и сега, Адолин най-вероятно щеше да бъде екзекутиран или най-малкото, прокуден в изгнание. Може би и двете наказания си струваха.

— Винаги си имал доста набито око за стила — продължи Садеас. — Бих искал да чуя мнението ти. Наистина намирам, че дрехата е чудесна, но се тревожа да не би тази дължина да излиза от мода. Какво е най-новото в Лиафор?

Садеас подръпна предницата на дрехата и шавна с ръка, за да покаже пръстена в тон с копчетата. Изумрудът в пръстена, също като копчетата, не беше обработен. Камъните сияеха меко от Светлината на Бурята.