![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
— Не изглежда кат’ нещо особено. — Клеф изрече на глас мислите на капитана си.
— Не, не изглежда. Но така и така сме тук, ще хвърлим един поглед. Ще слезем на брега с корабната лодка. Не вярвам на този кей.
— Ние? — ухилено попита Клеф.
— Ние. Оставям Янтар на борда с Парагон и шепа мъже. Останалите ще взема със себе си. Ще им се отрази добре да слязат за известно време от кораба. Може да открием някакъв дивеч и да си набавим прясна вода. Ако тук някога са живели хора, островът трябва да е задоволявал някои от нуждите им. — Не каза на Клеф, че взема по-голямата част от екипажа със себе си, за да не могат да избягат с кораба, докато него го няма.
Мъжете се събраха унило, но се ободриха при възможността да слязат на брега. Той ги накара да теглят чоп кой да остане на борда, след което нареди на останалите да се качват по лодките. Някои щяха да ловуват и да търсят храна, а други — специално подбрани, щяха да последват пътя заедно с него. Докато мъжете подготвяха лодките, той бавно и с престорено безгрижие се отправи към Парагон.
— Ще ми кажеш ли какво да очаквам?
— Малко ходене като за начало. Лъкто не искаше малкото му кралство да се забелязва лесно от водата. Имам спомените на Кенит за пътя. Ще се качиш нагоре по хълма, но щом го прехвърлиш и започнеш да се спускаш, бъди нащрек. Пътят най-напред преминава през една овощна градина и после стига до двора. Там имаше голяма къща и редица малки колиби. Лъкто се грижеше добре за хората си; в по-добри времена тук живееха жените и децата им, докато Игрот не изби по-голямата част от тях. Останалите отведе като роби.
Парагон се спря. Той се взря сляпо в острова. Брашън чакаше.
— Последният път, когато отплавах оттук, Майка беше все още жива. Лъкто беше починал. Игрот беше стигнал твърде далеч с игрите си и татко умря. Когато се разделихме, Майка бе изоставена сама. Това, мисля, забавляваше Игрот. Но Кенит се зарече, че ще се върне при нея. Вярвам, че е спазил клетвата си. Тя беше храбра жена. Макар и толкова пребита, колкото беше, тя би избрала да живее. Може да е още жива. Ако я намериш… когато я намериш, разкажи ѝ историята си. Бъди честен с нея. Поне толкова заслужава. Кажи ѝ защо си дошъл при нея. — Момчешкият глас на кораба внезапно се задави. — Не я мъчи или наранявай. В живота си е изпитала достатъчно от това. Помоли я да дойде с нас. Мисля, че е възможно да го стори доброволно.
Брашън пое дълбоко дъх и смело посрещна подлия аспект в плана на кораба. Засрами се.
— Ще дам най-доброто от себе си — обеща на Парагон. Най-доброто от себе си. Можеше ли думата „добро“ изобщо да се отнесе към тази задача — отвличането и размяната на една възрастна жена? Не мислеше така, но независимо от това щеше да го направи, за да си върне благополучно Алтея. Опита се да се утеши; щеше да се погрижи нищо лошо да не се случи на старицата. Несъмнено собствената майка на Кенит нямаше причина да се бои от пирата.
Той изтъкна най-голямата дупка в плана.
— А ако майката на Кенит вече не е… там?
— Тогава ще чакаме — предложи корабът. — Рано или късно той ще дойде.
Е, това вече беше успокояваща мисъл.
Брашън поведе отряда си въоръжени мъже нагоре по обраслата пътека. Падналите листа образуваха гъст килим под краката му. Над главата му, утринният дъжд капеше и от оголени, и от листати клони. От едната страна на колана му висеше меч, а двама от хората му бяха с готови лъкове в ръце. Предпазната мярка беше по-скоро срещу прасета, чиито дири от копита и изпражнения изобилстваха, отколкото срещу някаква предполагаема съпротива. Според казаното от Парагон, ако жената все още беше жива, живееше сама. Той се почуди дали щеше да е луда. Колко дълго можеше да живее един човек в пълна изолация и да запази разсъдъка си?
Изкачиха върха и започнаха да се спускат от другата страна. Дърветата бяха все така гъсти, макар че порядъчно големите пънове показваха, че някога този склон е бил изсечен за дървен материал. Оттогава гората си го беше възвърнала. В дъното на хълма се озоваха сред овощна градина. Висока, влажна трева мокреше Брашън до бедрата, докато си проправяше път през нея. Хората му го последваха през голите плодови дръвчета. Някои от дърветата лежаха там, където бяха паднали. Други се протягаха да преплетат мокри черни клони над главите им.
На половината на овощната градина обаче разпрострелите се нашироко клони на дърветата показваха, че са сезонно окастряни. Тревата беше отъпкана и Брашън долови лек мирис на пушек във въздуха. Сега вече виждаше онова, което преплетените дървета бяха скривали. Голяма, варосана в бяло къща господстваше над долината, а отстрани я ограждаха ред колиби по краищата на обработваемите земи. Той спря рязко и хората му спряха с него, мърморещи изненадано. Плевнята предполагаше добитък; той вдигна поглед към усамотените овце и кози, пасящи на срещуположния хълм. Това беше твърде много работа за единствен чифт ръце. Тук имаше хора. Щеше да има сблъсък.