Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Зелена ръж и ниски хълмове на километри наоколо: Пьоклер стоеше до един малък окоп в Сарнаки, т.е. в района на целта и както всички други бе насочил бинокъла си на юг, към Близна — чакаше. Очакване в координатното кръстче на визьора, току-що поникналата ръж се полюшва, вятърът разчесва нежната й мъхавост… погледни тези простори, нататък през Ракетни километри утринно пространство: множеството оттенъци на горската зеленина, белите и кафяви къщи на полските чифлици, тъмните змиорки на реките улавят слънцето в техните извивки… а в самата среда там, в святото X — Пьоклер, разпънат на кръст, на пръв поглед невидим, но само след миг… ето, сега, започва да се отделя с ускоряването на спускането…
Но как да вярва, че там горе всичко е действително, истинско? Бръмчат насекоми, слънцето е почти топло, той може да гледа червената земя и милионите разлюлени стъбълца и почти да изпадне в лек транс: по риза, костеливите му колена стърчат обърнати нагоре, невъобразимо измачканото сиво сако, не виждало гладене вече няколко години, свито на топка и напъхано под задника му, да попива росата. Другите, с които бе дошъл, са разпръснати наоколо из цялата Нулева Взривна Точка, безгрижни и весели нацисти-лютичета — бинокли се полюшват от шиите им на сиво-черни ремъчета от конска кожа, бригадата от „Аскания Верке“ се суети около тяхното оборудване, а един от СС офицерите за свръзка (Вайсман го няма тук) често-често поглежда часовника си, после към небето, после отново часовника, чийто защитен от стъкло циферблат с поредица къси проблясъци включен/изключен се превръща в седефено кръгче, свързващо заедно часа и къдравото небе.
Пьоклер почесва наболата сивееща двудневна брада, хапе силно напукани устни, сякаш е прекарал по-голямата част от края на зимата на открито: видът му е зимен. Около очите, с годините, се е разпростряла съкрушителна мрежа от спукани капиляри, сенки, гънки, бръчици — пласт, който вече се е оформил в откровените искрени и простосърдечни очи на неговите млади и бедни дни… не. Дори още тогава имаше нещо в тях, нещо, което другите виждаха и знаеха, че то ще им послужи и намираха начин да го използват. Нещо, което Пьоклер бе пропуснал. Той бе прекарал достатъчно продължителна част от своя живот загледан в огледала. Наистина е длъжен да си припомни…
Взривяването във въздуха, ако се случи, ще бъде в пределите на видимостта. Абстракции, математика, модели, всичко това е прекрасно, обаче, когато е наложително да бъде изпълнена задачата и всички наоколо крещят и настояват проблемът да бъде решен, постъпваш ето така: отиваш и сядаш точно върху мишената, прикрит само от някакви мизерни плитки окопчета, наблюдаваш безмълвното огнено разцъфване на нейните последни няколко секунди и се постараваш да видиш това, което трябва. Разбира се, вероятността за идеално точно попадение е астрономически нищожна, и затова най-безопасно е да стоиш в центъра на района на целта. Предполагаме, че ракетите са като артилерийските снаряди, разсейват се в гигантска елипса около прицелната точка — Елипсата на Неопределеността. Обаче Пьоклер, макар и да вярва в неопределеността както всеки учен, не се чувства особено спокоен или напълно в безопасност. В края на краищата става дума за собствения му задник, чийто потрепващ сфинктер е разположен буквално върху Нулевата Взривна Точка. И въпросът не е само в балистиката. Тук е намесен Вайсман. Всеки химик или снабдител знае за изолационните материали колкото и Пьоклер… тогава защо са избрали именно него, освен ако не… в този момент някъде в мозъка му две фокусни точки се кръстосват и превръщат в една… нулева елипса… една-единствена точка… функционална бойна глава, тайно заредена, специални бункери за всички останали… да, ето това иска той… всички допуски в насочването се обединяват за постигането на идеално попадение, точно в темето на Пьоклер… ех, Вайсман, доста грубичък е твоят ендшпил, но през цялото това време нямаше никакви зрители нито съдии, а и кой изобщо е казал, че краят няма да бъде толкова брутално жесток? Параноя връхлетя Пьоклер, заля го до слепоочията и скалпа. Може и да се бе насрал, не е много сигурен. Пулсът му блъска тежко в шията. Болят го ръцете и стъпалата. Русокосите контрольори в черни униформи наблюдават. Металните им отличителни знаци блещукат. Ниските склонове на хълмовете лежат под ранното слънце. Всички полеви бинокли гледат на юг. „Агрегатът“ лети по своя курс и нищо не може да бъде променено. Тук на никой друг не му пука изобщо за потайностите или последните загадки на момента: бяха изминали прекалено много благоразумни години. Прекалено много книжа се бяха натрупали нависоко и надълбоко. На Пьоклер му е невъзможно да примири своя сън за образцово измамените с насърчаваната и подхранвана у него самия потребност да мисли за работа, нито да проумее как тези две неща могат да бъдат приравнявани. Все пак, нужно е А4 да бъде изкарана съвсем скоро в полеви условия, тази честота на отказите безспорно трябва да бъде намалена, тези хора затова са дошли тук, и ако днес на полската ливада възникне сериозна зрителна недостатъчност, ако никой, даже и най-изявените параноици, никой не може да види нищо друго освен определените Изисквания, което безспорно не е рядко срещано за това време и място, където очите, притиснати в черните бинокли очакват и търсят единствено появата на днешната „неотстъпчива девица“ — както остроумните ракетчици бяха кръстили техните несполучливи ракети — за да отбележат къде точно, от върха до опашката, може да е възникнал дефекта, формата на кондензационната следа, звука от взрива, каквото и да е, стига да помогне…