Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Лелята настоя да се сбогуват продължително и сърдечно със старата дама и да й кажат, че ще се върнат, когато тя се почувства по-добре, което лелята се надяваше да стане скоро.
На излизане те се обърнаха. В този момент на перваза на прозореца се появи още една котка, стиснала в устата си нещо неподвижно и щръкнало — нещо, което поразително приличаше на мъртва птица. Старата дама нададе тих весел писък и в изненадващ прилив на енергия скочи от стола си. Това беше най-странният звук на света и по нищо не приличаше на човешка реч. Той накара синьор Тозети на свой ред да изпищи от ужас и да затвори вратата, в резултат на което никой не видя по-нататъшните действия на старицата142.
53
МАЛКА СИВА УМРЯЛА МИШКА
Краят на ноември 1816 година
НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР в стая, където венецианският здрач и венецианското великолепие се смесваха по особено романтичен и приятен начин, семейство Грейстийл и Стрейндж бяха седнали да вечерят. Подът беше от напукан и изтъркан мрамор във всички цветове на венецианската зима. Главата на леля Грейстийл, прибрана в спретната бяла шапка, се открояваше на фона на голямата тъмна врата, която се извисяваше в далечината зад нея. Изваяните орнаменти над вратата приличаха на надгробен паметник, потънал в зловеща сянка. По гипсовите стени пълзяха призрачни фрески в призрачни цветове, увековечили стар венециански род, чийто последен наследник се беше удавил преди години. Настоящите собственици на къщата бяха бедни като църковни мишки и отдавна не бяха я ремонтирали. Навън валеше и — което беше ло-неочаквано — вътре също: някъде в стаята се разнасяше неприятен шум от обилно количество вода, което безпрепятствено се стичаше по пода и по мебелите. Но Грейстийл не бяха хора, които ще се притеснят или ще се откажат от хубава вечеря заради такава дреболия. Те бяха пропъдили погребалните сенки със щедра светлина от свещи и заглушаваха шума от течаща вода със смях и оживени разговори. Цялата стая бе изпълнена с весел английски дух.
— Не разбирам — каза Стрейндж. — Кой се грижи за старицата?
Доктор Грейстийл отвърна:
— Джентълменът евреин, който ми се струва щедър човек, й осигурява място за живеене, а слугите му й оставят храна на стълбището.
— Но кой й отнася храната в стаята, не се знае — намеси се мис Грейстийл. — Синьор Тозети смята, че котките й я носят.
— Ама че нелепо! — възкликна доктор Грейстийл. — Къде се е чуло и видяло котките да вършат нещо полезно!
— Само гледат високомерно — отбеляза Стрейндж. — От това, струва ми се, има известна нравствена полза, защото кара човек да се чувства неудобно и го подтиква към трезви размисли за несъвършествата си.
Странното приключение на Грейстийл беше тема на разговор от самото начало на вечерята.
— Флора, скъпа — каза лелята, — мистър Стрейндж ще си помисли, че не можем да говорим за нищо друго.
— O, не се тревожете за мен — успокои я Стрейндж. — Случката е любопитна, а ние, магьосниците, колекционираме любопитни случки.
— Можете ли да я излекувате с магия, мистър Стрейндж? — попита мис Грейстийл.
— Да излекувам лудост? Не. И не поради липса на желание. Веднъж ме помолиха да посетя луд стар джентълмен, за да видя какво мога да направя за него, и мисля, че тогава произнесох най-силните заклинания, които съм използвал някога, но в края на посещението ми той беше все така луд.
— Все пак сигурно има начини за лекуване на лудост, нали? — попита мис Грейстийл с надежда. — Може би Ауреатите са знаели нещо — тя беше започнала да се интересува от история на магията и напоследък често употребяваше термини като „Ауреати“ и „магьосници от Сребърния век“.
— Възможно е — отвърна Стрейндж, — но ако е така, заклинанието се е изгубило преди стотици години.
— И хиляда години да са, убедена съм, че за вас това не е пречка. Разказвали сте ни десетки случаи за магии, които всички са смятали за изгубени, а вие сте съумели да ги възродите.
— Вярно е, но имах поне някаква представа откъде да започна. Не съм чувал за нито един случай, в който магьосник Ауреат да е лекувал лудост. Изглежда, че отношението им към лудостта доста се е различавало от нашето. Те са считали лудите за ясновидци и пророци и са слушали брътвежите им с най-голямо внимание.
— Колко странно! Защо?
— Мистър Норел смята, че това е свързано със симпатията, която феите изпитват към лудите, а също и с факта, че лудите могат да виждат феите, когато никой друг не може — Стрейндж помълча малко. — Казвате, че тази старица е много луда? — попита той.
142
По-късно синьор Тозети призна на семейство Грейстийл, че си е спомнил коя е старата дама от Канареджо. Често чувал да говорят за нея из града, но преди да я види с очите си, мислел, че това с само легенда, приказка за сплашване на младите и наивните. Баща й бил евреин, а майка й била потомка на половината народи в Европа. Като дете тя изучавала няколко езика и ги владеела отлично. Можела да стане учителка по каквото пожелае. Но тя учела за удоволствие. На шестнадесет години говорела не само френски, италиански и немски, които са част от обучението на всяка дама, но и всички езици на цивилизования (и нецивилизования) свят. Знаела езика на шотландските планинци (който наподобява пеене). Говорела баски — език, който рядко се запечатва в съзнанието на чуждоземните и колкото и често и продължително да го слушат, след това не могат да си спомнят и дума от него. Изучила дори езика на една непозната страна, която, както синьор Тозети бил чувал, според някои хора все още съществува, но никой на света не може да каже къде се намира (името на тази страна е Уелс). Тя пътувала но света и се представяла пред крале и кралици, херцози и херцогини, принцове и епископи, графове и графини и с всички тези хора разговаряла на родните им езици, и всички я смятали за чудо. Накрая дошла във Венеция.
Но така и не се научила на умереност. Жаждата й за знания била равна на жаждата и за други неща и тя се омъжила за човек, който бил същият като нея. Дамата и съпругът и ходели в „Карневале“ и забравяли да си тръгнат. Пропилели цялото си богатство на хазарт в „Ридотос“. Пропилели здравето си по други удоволствия. И една сутрин, когато всички канали на Венеция били сребристи и розови от изгрева на слънцето, съпругът й легнал на мокрите камъни на „Фондамента ден Мори“ и издъхнал, и никой не могъл да го спаси. И може би за съпругата му било най-добре да го последва, тъй като нямала пари и не знаела къде да отиде. Но евреите си спомнили, че някога дамата участвала в тяхната благотворителност, защото донякъде и самата тя бяла еврейка (макар и никога по-рано да не го признавала), или може би проявили съчувствие към нея като към онеправдана (защото евреите във Венеция са страдали много). Каквато и да била причината, те я подслонили в Гетото. Има различни истории за това какво станало по-нататък, но всички си съвпадат в едно: че дамата живяла сред евреи, без да бъде част от общността. Тя водела самотен живот и дали вината за това е нейна или тяхна — не знам. Минавало време, а тя не говорела с ни една жива душа и вятърът на лудостта я подхванал и отвял всичките й езици. И тя забравила италианския, забравила английския, забравила латинския, забравила баския, забравяла уелския, забравила всички езици на света, освен котешкия — а него, казват, владеела превъзходно.