Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Всичко било измислено. Настояваше се за публични процеси за арестуваните от Ордена техни съграждани. За свиждания със затворниците. Орденът трябваше да предостави обяснения за съдбата на редица арестувани и безследно изчезнали. Имаше и други подробности и искания, но Ричард не ги изслуша всичките — мислите му бяха отплували в друга посока.
Щом скочи на капрата и се приготви да тръгва, Приска го хвана за ръката.
— Моментът настъпи, Ричард, хората, които имат сърце, трябва да се включат в борбата.
Двамата мъже се погледнаха.
— Виктор ме чака.
Приска пусна ръката на Ричард и се усмихна. — Да, така е. До скоро, Ричард. Може би когато дойдеш следващия път, Орденът ще е удовлетворил исканията и ще можеш да идваш за поръчките денем, без да са ти нужни онези документи.
— Би било чудесно, Приска.
Докато стигне до Виктор, Ричард го бе заболяла главата. От всичко, което бе чул тази вечер, направо му прилоша. Страхуваше се от онова, което предстоеше да чуе.
Виктор го чакаше. Бе малко раничко да е в ковачницата. Обикновено не се появяваше преди развиделяване. Ковачът отвори вратата към склада. Остави лампата на една полица, за да освети помещението. Когато Ричард скочи от капрата, на устните на приятеля му бе изписана онази специфична негова усмивка.
— Хайде, Ричард, разтоварвай, а после ще хапнем по малко лардо и ще поговорим.
Ричард се зае съвестно с работата си, всъщност никак не му се говореше. Много добре знаеше за какво ще иска да разговарят Виктор. Ковачът, както му беше навикът, го остави да разтоварва сам. Той купуваше стоманата и обичаше услугата да му бъде изпълнена докрай. Беше услуга, каквато никоя транспортна компания не можеше да му осигури — въпреки високата цена.
Ричард нямаше нищо против да го оставят сам.
Летата толкова на юг в Стария свят бяха кошмарни. Влажността бе отвратителна, нощите рядко ставаха по—хладни от дните.
Докато работеше, си мислеше за безоблачните дни, прекарани с Калан край поточето до планинската им къща. Сякаш се бе случило в някакъв друг живот. Надеждите му, че ще я види отново, бяха почти нищожни, но тревогата му за нея — сега, когато лятото вече бе в разгара си — го държеше нащрек. Понякога мисълта за нея му причиняваше такава болка, тя толкова му липсваше, толкова се притесняваше за нея, че трябваше да си наложи да я прогони от главата си, за да не му прилошее. Друг път единствено мисълта за нея го крепеше да върви напред.
Докато свърши с разтоварването, небето бе просветляло. Откри Виктор в задната стая, вратата бе широко отворена, за да може светлината да гали мраморния монолит. Ковачът се любуваше на красотата на камъка си, на статуята, която все още бе заключена вътре в студения камък.
Мина известно време, докато забележи застаналия на прага Ричард.
— Ричард, заповядай, сподели трапезата ми.
Седнаха на прага, загледани към силуета на Вечния дом, в километрите крепостни стени, издигащи се на фона на моравата зора. Дори от това разстояние Ричард виждаше издяланите върху една от стените картини на злия образ на човешкия род.
Виктор му подаде тънко резенче лардо.
— Бунтът, за който ти говорех, избухна, Ричард. Но вероятно вече си разбрал.
— Не, няма никакъв бунт — отвърна той.
Виктор го изгледа изумен.
— Грешиш, вече е факт.
— Вярно, надигат се безредици, но не и бунтът, за който ти ми говори.
— Ще се стигне и дотам. Ще видиш. Днес на улицата Ще излязат много хора. — Виктор разпери ръце. — Искаме ти да ни поведеш, Ричард.
Той го бе очаквал.
— Не.
— Знам, знам, ще кажеш, че хората не те познават и няма да те последват, но грешиш, Ричард. Мнозина те познават. Повече, отколкото си мислиш. Вече съм разказал на много от нашите за теб. Можеш да го направиш.
Без да отлепя поглед от дългата стена отпред, Ричард повтори:
— Не.
Този път Виктор не знаеше какво да каже.
— Защо отказваш?
— Защото много хора ще умрат.
Виктор се засмя.
— Не, Ричард, не. Нещо не си разбрал. Бунтът няма да е такъв. Това ще е въстание на хора, изпълнени с добри желания и чувства. За по—добър живот на всички. Нали Орденът все това повтаря. Ние сме народът. Нали казват, че мислят за народа. И сега, когато им представим исканията на този народ, те ще трябва да се вслушат и да ги изпълнят.
Ричард тъжно поклати глава.
— Искаш от мен да ви поведа?
— Да.
— В такъв случай бих искал да те помоля нещо, Виктор.
— Разбира се, Ричард. Само кажи.
— Стой далеч от цялата тази работа. Такива са моите заповеди като твой водач. Днес остани тук и работи. Не се забърквай.