Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Ще каже ли някой на тези „диви орли“, че прелитането непосредствено над кораб в тъмното е рисковано и може да ни нанесе щети, а на тях да донесе глупава смърт?
— Но, адмирале… — опита се да възрази вахтеният офицер.
— Но ли? Ние сме ценна военноморска единица и не бих желал на някой от корабите ми да му се наложи да прекара месец в корабостроителницата, докато му подменят мачтата, защото някакъв си тъп летец не е могъл да ни види в тъмното!
— Хай. Веднага ще се обадя.
„Така да ми провалят сутринта!“ — вдигаше мислено пара Сато, докато се връщаше навън, за да седне в кожения стол и да задреме.
Уинстън се почуди дали е първият, който го проумява. След това се запита защо този факт трябваше да го учудва. ФБР и останалите очевидно се мъчеха да оправят нещата и основно усилията им вероятно отиваха за предпазване от измама. Нещо по-лошо: те също така преглеждаха всичките записки, не само тези на „Колумб груп“. Би трябвало да боравят с истински океан от данни и сигурно не бяха запознати с материята, а моментът бе изключително неподходящ за специализация на място.
Телевизията раздуваше историята. Председателят на Банката на федералния резерв участва във всичките сутрешни телевизионни дискусии, което би трябвало да е отворило много работа на шофьора му в окръг Колумбия. Последва необоримо публично изявление в пресцентъра на Белия дом, след което даде продължително интервю за Си Ен Ен. До известна степен номерът минаваше, което се виждаше и по телевизията. Много хора се появиха в банките преди обед и там с изненада откриха купища пари в брой, изкарани предишната нощ, за да постигнат нещо, което на военен език вероятно се нарича демонстрация на сила. Въпреки че председателят явно бе убедил чрез високия си пост всеки важен банкер в страната, обратното важеше за банковите касиери, които посрещаха вложителите на гишетата с думите: „О, искате пари в брой? Ама, разбира се, имаме всичко, което ви трябва.“ В немалко случаи, когато хората се прибраха по домовете си, у тях се зароди нов вид параноя („Да държа всичките тези пари вкъщи?“) и следобеда някои дори започнаха да се връщат, за да вложат спестяванията си отново.
„Това също трябва да е работа на Бъз Фидлър, а него го бива, като се има предвид, че е теоретик“ — помисли си Уинстън. Министърът на финансите просто печелеше време, и то чрез пари, ала тактиката беше добра, достатъчно добра, та да заблуди обществеността да повярва, че положението не е толкова лошо, колкото изглежда.
Сериозните инвеститори бяха по-наясно. Нещата вървяха зле и театърът в банките в най-добрия случай бе временна мярка. Федералният резервен фонд инжектираше пари в системата. Макар и идеята да ставаше за ден-два, цялостният ефект до края на седмицата би трябвало да е допълнително отслабване на долара, а американските съкровищни бонове вече ги обичаха почти толкова в общата финансова общност, колкото чумави плъхове. И най-лошото: макар че Фидлър за момента предотврати банкова паника, човек може да задържи паниката само за миг и ако не успее да възстанови истински увереността на всички, колкото по-дълго си играе с временни мерки, толкова по-тежка ще бъде подновената паника, в случай че тези мерки се провалят, понеже тогава за нея нямаше да има спиране. Всъщност Уинстън очакваше точно това.
Защото гордиевият възел около врата на инвеститорската система скоро нямаше да бъде разплетен.
Той смяташе, че е разгадал вероятната причина за събитието, но междувременно разбра, че проблемът може и да нямаше решение. Саботажът в Депозитното контролно дружество беше ключовият удар. Общо взето, нито един човек не знаеше какво притежава, колко е платил за него, кога го е получил или какви пари е дал; незнанието пък се разпростираше метаболично. Отделните вложители не знаеха. Институциите не знаеха. Търговските къщи не знаеха. Никой нямаше представа.
Как щеше да започне истинската паника ли? На пенсионните фондове на бърза ръка щеше да им се наложи да напишат ежемесечните си чекове… Обаче щяха ли банките да ги изплатят в срок? Държавата щеше да ги поощри, ала някъде по веригата щеше да има една банка, която нямаше да го стори поради собствени проблеми (само една, тъй като в крайна сметка тези неща винаги започваха от едно-единствено място) и така щеше да тръгне поредната лавина. Федералният резервен фонд пак трябваше да се намеси и да повиши паричния резерв, а това можеше да даде начало на хиперинфлационен цикъл. Той щеше да е решаващият кошмар. Уинстън добре си спомняше как инфлацията повлия на пазара и на страната в края на седемдесетте: „неразположението“, оказало се действително, загубата на национална самоувереност, чийто израз бяха никнещите лудници в северозападните планини и лошите филми, показващи живота след апокалипсиса. Като даже тогава инфлацията достигна… Колко? Към тринадесет процента. Двадесет при лихвените проценти. Една държава, задушаваща се единствено поради загубената увереност, причина за което бяха опашките за бензин и един нерешителен президент. Онези времена наистина можеха да пробудят носталгия.