Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Сега щеше да е много по-лошо и Америка изобщо нямаше да прилича на себе си, а на Ваймарската република, на Аржентина в старите лоши дни или на Бразилия по време на военния режим. И нещата нямаше да се ограничат с Америка, нали? Точно както през 1929 година вълнообразните последици щяха да се разпрострат надалеч и да парализират различни икономики по света, което надхвърляше дори способностите на Уинстън за прогноза. Джордж знаеше, че лично нямаше да пострада сериозно. Даже при деветдесетпроцентно съкращаване на състоянието му щеше да остане голяма и достатъчна сума (винаги се подсигуряваше, като залагаше част от парите си на книжа, имащи физическо покритие, като например петрол или злато; разполагаше и със собствен златен запас — истински метални кюлчета в трезори, подобно на скъперник от миналото), и тъй като големите депресии накрая водеха до дефлация, относителната стойност на разнообразните му авоари след време всъщност щеше да се увеличи. Знаеше, че той и семейството му щяха да оцелеят и да преуспеят, но на цената на икономически и социален хаос за по-бедните от него. А не влезе в бранша само заради себе си, нали? С течение на времето започна нощем да мисли много за незначителните хора, видели телевизионните му реклами и поверили му спестяванията си. Една магическа дума: доверие. Тя означаваше, че имаш задължение към онези, които ти го дават. Означаваше, че те са повярвали на нещата, които си казал за персоната си, и че трябва да докажеш истинността им не само на тях, а и на себе си. Защото, ако не успееш, тогава нямаше да се купят къщи, деца щяха да останат без образование и мечтите на хора от плът и кръв, съвсем същите като теб, щяха да умрат в зародиш. Достатъчно зле би било и само в Америка, но това явление щеше или можеше да повлияе целия свят.
Така че Уинстън трябваше да узнае какво е направил той. Не беше случайност. Било е добре обмислен план, реализиран със стил. „Ямата. Този хитър кучи син!“ — помисли си той. Може би първият японски инвеститор, когото бе уважавал. Първият, който наистина разбра играта както тактически, така и стратегически. Да, несъмнено беше така. Изражението на лицето му, онези загадъчни очи зад чашата с шампанско. „Защо не го проумя тогава?“ — Значи такава била играта, а?
Но не. Не можеше това да е цялата игра. Вероятно бе част от нея, тактика, целяща нещо друго. Какво? Какво би могло да е толкова важно, че Райзо Ямата да пожелае да каже сбогом на личното си богатство и междувременно да унищожи същите световни пазари, от които зависеха собствените му корпорации и икономиката на нацията му? Това не би минало през ума на един бизнесмен и определено не би стоплило сърцето на човек, представящ се за познавач на Уолстрийт.
Странно усещане: да си проумял всичко и все пак да не разбираш какъв е смисълът. Джордж погледна през прозореца и видя, че слънцето се спуска към нюйоркското пристанище. Трябваше да каже на някого и този някой трябваше да разбира за какво е цялата работа. На Фидлър? Може би. По-добре да е някой, познаващ Уолстрийт… и разбиращ и от други неща. Обаче кой?
— Наши ли са? — И четирите бяха на котва откъм защитената от вятъра страна на залива Лаолао. Един от тях беше борд до борд с някакъв танкер и несъмнено черпеше гориво.
Ореза поклати глава.
— Боята не е същата. Флотът боядисва корабите ни по-тъмно и някак по-синьо.
— Изглеждат сериозни кораби, човече. — Бъроус му върна бинокъла.
— Мощни радари, камери за вертикално изстрелване на ракети, хеликоптери за борба с подводници. Това са разрушители със система „Егида“ като нашите от клас „Бърк“. Сериозни са, няма спор. Самолетите се боят от тях. — Докато Португалеца ги наблюдаваше, хеликоптер се издигна от един от корабите и се понесе към плажа.
— Да докладваме ли?
— Да, добра идея.
Бъроус влезе във всекидневната и пак сложи батериите в телефона си. Хрумването напълно да го изключат вероятно бе излишно, ала така беше най-сигурно, пък и двамата мъже не искаха да разберат как японците се отнасят с шпионите, понеже те бяха точно такива. Бе и доста неудобно да провреш антената през дупката в дъното на купата и после да я държиш до главата си, но имаше нещо забавно в ритуала, а те се нуждаеха от причина, за да се усмихнат.