Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Заспа призори във вторник и се събуди към единадесет. Спомни се, че пощата идва в десет, но тя изобщо не я интересуваше. Обади се в банката и каза на Стийв, който вдигна телефона, че е болна и няма да отиде на работа. Минаваше дванадесет, когато си облече джинсите и една риза и излезе за пощата. В кутията имаше само една картичка от магазин за дамско облекло в Ритърсвил. Взе я и на дъното на кутията видя друга, жълта пощенска картичка, надписана с почерка на Робърт. Още една картичка от серията с птичките. На нея пишеше: „По-малкото зло“, известна още като „Перипатетичен утешител“. „Родина: мрачни долини. Цвят: тъмносин с черни краища. Крясък: Има и по-зле! Има и по-зле!“ Джени не се усмихна. Сякаш не я видя. Спомни си обаче колко щастлива беше в деня, когато той й показа просторничето. Джени пусна двете картички на масичката пред канапето. Когато разглеждаше другите картички от Робърт преди три или четири дни, изпита странно чувство на страх, почти шок. Беше ги подредила в малък албум, подвързан със синя коприна, който стоеше в най-горното чекмедже на шкафчето й. Но сега вече не изпитваше страх от тях.
Няколко пъти каза думата „смърт“, за да опита вкуса й върху устните си. „Брат Смърт“, беше казал Робърт и се бе престорил, че не обича този сън, но Джени беше сигурна, че е излъгал. Трябваше да се досети още в деня, когато той й разказа съня си, помисли си тя. Все пак не беше сигурна дали Робърт наистина е знаел. Човек може да знае, да символизира и да бъде, но, предположи тя, може и само да символизира и да бъде, без да знае. Странно. Може би Робърт беше нещо като медиум. Но дори и така да беше, Робърт бе подвластен и затова не искаше да се ожени за нея, не искаше дори да я целуне, освен само веднъж.
Влезе в кухнята, напълни една чаша до половината с уиски и отпи, без да сложи лед или вода. Почете още малко поезия. Кийтс. После Дилън Томас. Спусна транспарантите в хола, след това излезе навън и затвори капаците на кухненските прозорци. Електрическото осветление й създаваше илюзията, че нощта вече е дошла, а тя я чакаше с нетърпение. Робърт й беше казал, че е правил същото, преди да се запознаят. Мина й през ум да се обади на Сузи и да я помоли да полива цветята и ако и хареса нещо в къщата, да го вземе — майка и нямаше да разбере, а и щеше да й бъде все едно, тъй като не бе намерила време да й дойде на гости, — но в следващия момент плановете и вещите загубиха всякакво значение. Дали да остави бележка на майка си? Една проста бележка може би щеше да смекчи мелодраматичната нотка, но нищо подходящо не й идваше наум, а може би и нищо не би било подходящо. Допи си уискито чак към шест часа. Сипа си още половин чаша. В бутилката беше останала една трета.
В девет часа седеше в хола, отново в синия си хавлиен халат, и допиваше последните капки от уискито, което си бе сипала в шест. Погледна изтърканите ръбове на жълтите си индийски мокасини, реши, че са ужасно грозни, но практични, и се запита колко ли крачки трябва да е направила сигурно с някаква цел, за да ги износи толкова. От скъсаната каишка се подаваше розово-белият й палец. Нямаше да плаща нищо освен телефона и тока, помисли си тя, а спестяванията й щяха да бъдат предостатъчни. Щяха да стигнат и за наема, докато хазяинът й, мистър Кавено, си намереше нов наемател. Не си заслужаваше да става, за да подпише чек. Представи си за момент стъписването и ужаса на родителите си, когато научат, но това също и се стори далечно и без значение и в края на краищата можеше да прави каквото поиска със собствения си живот. Докато отпиваше от чашата, си спомни как само преди няколко дни Робърт бе отворил бутилката и бе сипал на себе си и на нея. Радваше се, че той бе пил от същата бутилка.
Телефонът я накара да подскочи. Съвсем бавно отиде до него.
— Здравей — каза Сузи. — Какво правиш?
— Нищо.
— Мислех да мина покрай теб. Искаш ли да гледаме Роб Малой в десет?
— Не.
— Какво ти е? Плачеш ли?
— Разбира се, че не.
— Гласът ти е странен. Случило ли се е нещо?
— Нищо… не се е случило.
— Какво стана с Робърт? Надявам се, че си му казала „чао“?
— Да — отговори Джени.
— Първите няколко дни е трудно, но ще ти мине. Нека дойда, а, Джени?